Тео Буковски: „Паниката никога не може да бъде оправдана, но пък тя самата доста често е оправдание за глупостите, които вършим“

Интервю на Ивана Шарабанска

Днес разговаряме с Анастас Иванов или добре познатият български лекар и писател – Тео Буковски. Завършил медицина в Медицинския университет в София, той работи по специалността си, но паралелно с това работи по своето влечение към писането, възникнало още през детските му години. Днес той е автор на четири книги, три от които романи, плюс един сборник с разкази, като също има публикации в няколко съвместни издания.

–Как се роди любовта Ви към книгите?

-Любовта е чувство, емоция, значи би трябвало да се ражда спонтанно. Така беше и при мен. Като дете много обичах да заспивам с книга в ръка. Преди да се науча да чета, майка ми ме приспиваше с приказки – любимите ми бяха тъжните истории на Х.К.Андерсен и страшните на Братя Грим. После, когато се научих да чета гладко, преминах на романите на английския естествоизпитател Джералд Даръл, в които той споделя преживяванията със своето семейство на гръцкия остров Корфу. В гимназията се влюбих в криминалните романи, научната фантастика и историите на ужаса – по няколко пъти съм препрочитал „Денят на трифидите” и „Чоки” на Джон Уиндъм, разказите на Рей Бредбъри, „Психо” на Робърт Блох и ранните романи на Стивън Кинг. Криминалетата на Агата Кристи и досега са ми любими в моменти на напрежение и умора, леко мистичната атмосфера в тях винаги ме разведрява.

–Романите Ви са определяни като хорър, фентъзи, психотрилър. Смятате ли, че познаването на анатомията на човека допринася в анализирането на психиката му?

-Анатомията е фундаментът на медицинската наука. Физиологията изучава жизнените процеси в човешкия организъм, включително и мозъчната дейност, която е в основата на психиката. Така че безспорно познаването на устройството на човешкото тяло и най-вече медицинската практика са ми помагали и ми помагат в изграждането на достоверни литературни образи, позволяват ми да направя сранително точен психологически анализ на действията на героите и допринасят за реалистичността на сюжета. А в един криминален роман, ако няма достатъчна доза реализъм, то читателят просто няма да повярва на историята. Но най-важното е, разбира се, е въображението – без него нищо няма да се получи. Както казва в един свой разказ Рей Бредбъри: „Един ден ще се появи някой с въображение и ще оправи всичко.”

–За каква аудитория са подходящи историите, преплитащи се във Вашите произведения?

-Историите, които разказвам, са подходящи за всеки, който обича да чете. Учудвал съм се колко различни по възраст, образование, професия и интереси са хората, които са харесвали моите книги. Когато се появи първият ми роман „Убийства 4D”, книжарниците го класифицираха като тийн литература. Може би, защото в него има елементи на куест, има преследване и множество обрати в действието. „9.8 по скалата на болката” пък се стори на някои твърде мрачен и зловещ, защото в него двамата герои – мъж на средна възраст и младо момиче, са в непрестанна надпревара кой първи ще извърши следващото убийство. Но не, не винаги обичам да плаша така читателите си. Писал съм и истории, в които се разказва за смехотерапевт, лекуващ малките си пациенти с шапка на разноцветни петна, в друга главен герой е една котка, която има повече от девет живота. В един от най-кратките ми разкази дядо Коледа попада в психиатрията.

–Страхът е разгледан много обстойно и е основна тема, върху която пишете. Какво представлява той? Трябва ли да бягаме, или да се научим да се изправяме очи в очи с него?

-За Стивън Кинг страхът е една от най-деликатните емоции. Аз бих го допълнил, че е и една от най-неизкоренимите – през целия си живот ние се срещаме с различните форми на страха и… някои ще кажат – се опитваме да го преодолеем. Да се борим със страховете си според мен е не само излишно, то е и наивно и глупаво откъм резултатност. Страховете така или иначе са закодирани в нашия геном – раждаме се и ще си умрем с някои от тях. Да, вероятно с част ще осъществим мирно съвместно съществуване, но кому е нужно да доказваме, че сме преборили страховете си… Ето, аз например се страхувам от едри черни плъхове с дълги опашки, от стоножки, мокрици и от хлебарки от вида Blatta orientalis ( това са черни хлебарки, от кафявите не ме е страх). Страхувам се и от тъмни подлези с изходи, които винаги са безкрайно далечни, страхувам се и да не заседна в асансьора, защото съобщението с телефона на аварийния екип винаги е скъсано преди последните две цифри. Изобщо аз съм един от най-страхливите хора на тази планета. Сигурно поради тази причина озаглавих поредицата си „Измерения на страха”.

–Наскоро целият свят бе изправен пред нов образ на страха – Коронавирусът. Като лекар и човек, който е добре запознат с това състояние на духа, смятате ли, че всичката тази паника беше оправдана?

-Водещи инфекционисти неколкократно повтаряха през тези 3 месеца, че COVID-19 не е ООИ /особено опасна инфекция/. Аз обаче смятам, че вирусът SARS-CoV-19 все пак стана причина за ООЯ /особено опасно явление/ – пандемичната паника. Страхувайки се от това да не измрем всички до един, ние забравихме нещо много важно, което е основен принцип в доживотинския свят – никой вирус не може да съществува без да има живи хора, които да го предават. Паниката никога не може да бъде оправдана, но пък тя самата доста често е оправдание за глупостите, които вършим. Ако има нещо, от което най-много се страхувам, то това е моментът, в който сладката малка паника започне да диша във врата ми.