Интервю на ВИКТОРИЯ ХРИСТОВА

-Ще Ви помоля да се представите. Как се казвате и откъде сте?

-Аз съм Петър Бонев и вече и сам не зная откъде съм, от Стара Загора, от Карабонар или от София, защото вече 30 години живея в София, но всяка година идвам край морето по два месеца и свиря на камъните на входа на стария град , на българите, но вече по-малко останаха те.

-Какво свирите?

-Български песни, аз съм гайдарят с чановете, човекът, който отиде в Индия, смени работата си от режисьор на театрална трупа на уличен музикант, народен музикант, аз съм този, който свири български песни в България, докато цяла България слуша чалга и всички българи я пеят, което е лошо, много лошо, приятелко моя.

–Уважават ли се в днешно време гайдарите?

-В днешно време българите, тия които живеят тука в тая прекрасна страна, слушат или рап или чалга, те не слушат тази музика, която аз свиря и цялото нещо, което ти казах не е вярно. Защо? Защото аз съм човекът който има най-много приятели от младите хора от София, Несебър, във всеки град в България. Аз пътувам и от 30 години свиря, приятелко, всеки ден имам мазоли на ръцете от свирене, не от копане, а от свирене и ако някой ми каже,че копането е много по-трудно от свиренето, аз не бих му повярвал! „Защо свириш?“, питат ме хората- ами защото аз друго не мога да правя. Аз свиря нашите песни по начина, по който аз ги чувам, начина, по който аз свиря, няма аналог, няма друг, който да свири като мен, а дали свиря хубаво или лошо doesn’t matter, както казват шопите-няма значение.

-Как се чувствате?

-Нормално, хубаво, винагиусмихнат Не, не винаги съм тъжен. Защо? По-лесно е да кажеш винаги съм тъжен…ами, защото времето бяга, дните се нижат и е време да се поеме по пътеката към върха на планината…Това на теб какво ти говори? Какво е върхът на планината? Той е бял, бял е от кости на умрели хора.

-Мотивира ли Ви нещо, например хората?

-Не, не, какво значи мотивация, не! Очите на едно дете, на една от бензиостанциите в Индия, което видях докато пътувахме с автобус от Делхи до Чандигар, щата Пенджап преобърна нещо в мене. Когато се върнах реших ще свиря, ще правя театър на улицата, и това и правя, правя театър, говоря с малките, закачам ги, прегръщам ги, целувам ги. Идват момичета и жени, свиря им песни като “господи колко си хубава…” или “лале ли си зюмбюл ли си…”. Тези песни са за това, че младият човек не трябва да спи, той трябва да е с широко отворени очи, да не мине животът покрай него. Тези песни са за преклонението на българина пред българката, красотата.

-Какъв съвет ще дадете на младите?

-Ами аз съм учител, ето аз те научих на тази песен, защото ти не я знаеше и това правя аз казвам песните, смисълът на песните и сега ще те попитам ще те изпитам теб за най-известната песен дето лети в космоса и ще кажеш знам я, но нищо не знаеш. Тази песен се пее от всички, но това, че ти не я знаеш не е страшно, никой не я знае за какво става на дума, никой не знае защо лети в космоса , а тази песен е тежка, хайдушка закана, ето какво ще запомниш от мен и като разбереш за какво става дума, тогава по друг начин ще я чуеш, няма да викаш нашата песен лети в космоса, като първа сигнална система . Ние не си знаем песните, това разбра. Аз казвам смисълът на песните на тези които се спират при мене. А защо е тежка хайдушка закана, защото текста е “ Излел е Дельо хайдутин, хайдутин, йенкесаджие с Думбовци и с Караджовци”, това са две махали до Златоград, “зароча Дельо, пороча..”, тоест на тия които са управниците, турските българи, тия, дето командват селото “, вселоно имам две лели. Да не ми ги потурчите, да не ми ги почорните, че кога влезем в селоно млочко щат майки да плачат, по-млочко млади невести!”. Представяш ли си колко текстът е ужасен, не ужасен, а страшен, първичен. Ти не може да я пееш просто ей така, това е тежка песен. И затова аз взех гайдата, да разказвам песните на тия, които искат!