Авторката на „Тихо! За това не се говори“ Десислава Христозова в откровен разговор за хората с наднормено тегло и пътищата за решаване на проблема

25% от навършилите 18 години у нас са с наднормено тегло.

На 4- март отбелязахме Световния ден за борба със затлъстяването, което е една от сериозните причини за множество болести на хранителната система, за двигателни и други проблеми.

По данни на Световната здравна организация, у нас с наднормено тегло са близо 62% от населението – доста повече от средното равнище в световен мащаб, което е 39%.

25% от навършилите 18 години у нас са със затлъстяване, докато средната стойност за света е около 13%.

Нашата страна устойчиво следва световните тенденции за плавно повишаване на затлъстяването.

Основните причинители на затлъстяването са лошата култура на хранене и липсата на движение. Рискове от затлъстяване съществуват и за децата у нас, които имат много ниска физическа активност. Но това са само цифри, суха статистика, а зад тях стоят съдби, драми и болести.

По този въпрос една великолепна дама е написала книга – „Тихо! За това не се говори“. Днес ви срещаме с авторката Десислава Христозова. Книгата е под редакцията на Мира Добрева и е дело на издателство: AVA books.

– Въпреки, че тръбим за толерантност и разбиране, знаем, че обществото е безмилостно към хората с наднормено тегло. Как точно преборихте стереотипите и как се роди идеята да напишете книга на тази тема?

Предполагам, искате в това интервю да бъда напълно откровена – такава, каквато съм в моята книга – „Тихо! За това не се говори“. Ето защо ще ви кажа, че не съм преборила стереотипите и не съм сигурна, че някога ще успея да го направя. Един дебел човек, който цял живот има проблемно тегло, израства с проблемна психика. Колкото и да ни повтарят специалистите, че психиката трябва да води тялото, в реалния живот много често се случва точно обратното – тялото да е това, което определя нагласата на психиката. А личната нагласа не може да бъде самостоятелна единица. Аз, вие, всички ние живеем в социална среда, т.е. в цяла мрежа от нагласи, очаквания и стереотипи. Няма как да очаквате човек да се самоизолира до такава степен, че на всичко да казва: „Не ми пука“. Напротив – на мен ми пука какво мислят другите за мен. Пука ми дали ме харесват. Пука ми дали ме гледат с приятна светлина в очите, или с отвращение. И, повярвайте ми, на всеки му пука. Дори на тези, които не го признават публично. Много е важно да знаете, че моята история е само проводник към историите на милиони други дебели по света и към световната пандемия, наречена затлъстяване, която безмилостно залива, без да подбира – мъже, жени, деца, всички.

Все пак, успях да преборя един стереотип – собственото си убеждение, че криейки се, ще успея да замажа проблема. Нещо, което правят повечето дебели хора. Ние се крием в мълчанието си най-вече. Опитваме се да не говорим за нашите излишни килограми, като всеки път избягваме темата или успяваме да я отклоним в друга посока така, че събеседникът ни да отнесе мисълта си и да започнем да говорим за нещо друго. И така се залъгваме, че хората не забелязват големите ни кореми, дебелите ни крака, тлъстините по ръцете ни. А това не е така. Всички забелязват всичко – на теб ти казват, че си сладък, а после отиват зад ъгъла и обсъждат недостатъците ти. И всичко това се усеща – повярвайте ми. Ето защо аз намерих успешната формула за разбиване на стереотипи – истината. Смело, право в целта, без колебания. Боли. Ужасно боли. Все едно някой бърка в гърдите ти, вади ти сърцето оттам и го смазва в дланта си. И това го правиш самият ти, защото точно ти изкарваш най-грозните факти за себе си пред очите на цялото общество. Но тази болка е нищо на фона на болката от подигравателните погледи и думи на това общество.

Как се научихте да преминавате през живота, как преодолявате предизвикателствата в ежедневието?

Физически все още ми е трудно и докато не сваля излишните килограми, ще става все по-трудно преминаването ми през живота. Защото животът е за активните хора, за динамичните и устремените. А за да бъдат наравно с другите, на дебелите хора им се налага да работят два пъти повече от тях и да се подлагат на два пъти повече тормоз от тях. Ще ви дам пример, за да ме разберете: за да отиде дебелият човек с вас на преход от София до Черни връх (на Витоша), на вас ще ви струва едно голямо удоволствие, дишане на чист въздух, лека умора и приятно раздвижване на тялото. На дебелия ще му струва огромно притеснение какво ще облече, защото спортни дрехи в толкова големи размери се намират изключително трудно. Движението по баира към върха за дебелия е истински ад – на него му се налага да почива на всеки 10-20 метра, защото краката му са като закотвени към земята от собствената си тежест. Той се поти много повече от вас. Чистият за вас въздух стига изключително трудно до гърдите на дебелия, защото той няма сили да поеме дъх. Ако изобщо успее да стигне до върха, на него му се налага да се възстановява дълго време, защото огромното му тяло трепери от нечовешка умора, а нормализирането на пулса отнема поне 10 минути. Когато тръгнете надолу, дебелият човек няма да ви го каже, но да знаете, че него много, много го болят коленете от натрисането на тежестта върху костите. А когато се прибере у дома, дебелият човек ще има протрита до рана кожа на краката, които са се търкали един в друг по време на прехода. И поне три дни след това ще го боли всяка частица от огромното му тяло. Физическото преминаване през живота за дебелите е като непрестанно преминаване през препятствия. Вие можете ли да бъдете нон стоп на състезание с препятствия?! Знам, че ви е трудно да разберете, но можете да влезете в този свят, като прочетете историята от моята книга „Срам от себе си“.

Емоционално – научих се да говоря за проблема си. Когато разказвам на хората за моя свят, събуждам емпатията в тях. Няма как да искаме да ни разберат другите, ако не им обясним кои в действителност сме ние. Затова така усърдно развивам своя ютюб канал „Деси, къде си?”, където можете да видите как живея аз. Открито споделям всичко по темата в социалните мрежи и разказах всичко за живота на дебелите хора върху страниците на книгата, която ще издадат „AVA books”.

Затлъстяването в днешно време тормози ли днешните деца? Какви са Вашите лични наблюдения?

-В книгата ми ще прочетете няколко много интересни анкети с деца и младежи. Попитах ги какво мислят за дебелите хора и техния живот, кои са обидните думи, които използват съвременните деца, страх ли ги е да не надебелеят. Отговорите са изненадващи за мен. Определено децата днес не са като моите връстници. Много по-разбиращи и приемащи са – обяснявам си го с факта, че живеем в много по-пъстър свят и децата от малки свикват да живеят сред разнообразие от тела, психика, религиозни и полови влечения. Но, колкото и да приемаме различните, „дебел“ си остава клеймо. Нека си го кажем: и да ги наричаме пухкави, те си остават дебели хора с неприятни за гледане тела. Няма как излишните килограми да не тормозят детето, защото, за голямо съжаление, в повечето случаи дебелото дете става дебел тийнейджър, а дебелият тийнейджър се превръща в дебел възрастен и носи тази тежест, буквално, през целия си живот, като всеки следващ ден е по-труден и по-болезнен от предишния.

А другите му се подиграват, защото не знаят нищо за неговия свят, който той така упорито крие. Ако искате да разберете дебелите хора, обазатално трябва да прочетете интервюто с Екатерина Карпова в моята книга, която е бивша наркозависима и твърди, че зависимостта към храната е същата като зависимостта към наркотиците. Знам, че ви звучи невероятно, но това е самата истина. Ето какво казва тя в няколко откъса: „Ти си зависима. И това ти личи. Наркоманите са точно толкова зависими от дрогата, колкото вие – пълните сте зависими от храната. И точно по същия начин подчинявате целия си живот на своя наркотик – за едни това е чашата с алкохол, за други – спринцовката с хероин, за вас – чинията с пържени филии в нея… С всяка зависимост човек запълва вътрешната си празнина и неудовлетворение от живота. Хората го правят по различен начин – наркотици, алкохол, храна, хазартни игри, порнография, безразборен секс. Тук мога дори да сложа силната привързаност на някои майки към децата им. Когато човек се чувства непълен, непълноценен, той болезнено се прихваща към нещо друго… Много е важно да се знае това. Всички хора със зависимост се крият – дали ще се скриеш да изядеш един дюнер, или ще носиш в чантата си бутилчица с алкохол, е едно и също. И аз го знам, защото и аз съм минала по този път. Зависимите винаги лъжат и това е нормално”.

А аз мога да допълня: когато разберете, че вашият съученик, съсед, приятел е зависим от храната, вие няма да имате порив да го обиждате, а ще станете съпричастен с него и може би двамата ще успеете да преодолеете неговия проблем, който всъщност касае всички вас, които сте близо до него.

Имате ли граници, които спазвате?

Спазвам границата на уважението да не бъркам в раната на дебелите хора. Трябва да знаете, затлъстяването е болест, лекарите по света го доказват, но трябва да знаете също така, че душата на затлъстелия е като гнойна рана. Няма универсална формула на лечение. Но има едно сигурно хапче – изказване на истината. Сигурна съм, че това е първата крачка към успешното лечение.

Трябва ли да има организации на затлъстелите хора у нас, за да се реши по-лесно зависимостта им от храна?

Да. Аз и мои съмишленици сме на път да го направим. Предстои ни много работа. Обръщането на представите на обществото е много трудно занимание. Признаването на затлъстяването за заболяване, помощта от държавата, създаването на клинични пътеки за лечение на това заболяване, свободният достъп до специалисти като диетолог, ендокринолог, психолог, фитнес инструктор, рехабилитатор, са първите стъпки към възможността за лечение и влизане в нормалния динамичен и целесъобразен живот на останалите хора.

-Има ли достатъчно смели затлъстели хора, които са готови да говорят за проблемите си смело?

-Много са малко. Единици. На първо място познавам себе си. В книгата ми ще можете да прочетете още няколко вдъхновяващи истории на хора, които откровено говорят за затлъстяването и борбата с килограмите. Обезателно трябва да преживеете впечатляващата история на един 300-килограмов мъж, изумителната история на друг, който е свалил 180 кг излишно тегло (Представяте ли си?!) или пък невероятната история на жената, която мечтае да напълнее.

Кой Ви вдъхнови да заговорите открито за този проблем?

Моята близка приятелка, журналистът от националната телевизия Мира Добрева, за щастие, се съгласи да бъде редактор на моята книга. Благодаря й за това. Безкрайно й благодаря обаче за времето и усилията, които отдели тя, преди животът ми да бъде излят върху страниците на „Тихо! За това не се говори“. Съвсем деликатно, в годините на нашата съвместна работа в телевизията, в чисто човешки план тя ме предразположи, малко по малко, да започна да й разказвам откровени истории от скрития за обществото ни живот на дебелите хора. Живот, който е идентичен с хиляди, милиони хора по света. Всеки път, щом признавах пред нея някоя грозна истина, усещах как ми олеква и това ме провокираше да говоря още и още, да намирам, макар и малки, решения, стъпки към по-добър начин на живот. Така с времето ми стана ясно, че щом аз мога, ще го могат и други хора като мен. Ако аз направя първата крачка, след мен ще го направят и други. Ако обменяме информация, емоции и мисли, ще се образоваме по темата, а е важно да знаете, че образованието води до по-качествен начин на живот. Отново от работата си с Мира, която вече 11-та година обикаля България и другите държави на Балканския полуостров и изследва живота на столетниците, научих, че дебел стогодишен човек няма. Дебелите хора умират твърде млади. Твърде млади. Столетниците, тези изумителни хора, всички разказват, че ядат малко, работят много и всеки поотделно споделя само пред Мира своята тайна на дълголетието. Горещо ви препоръчвам книгата „Столетниците: благословия или орисия“ – там се крие истината за вековния живот. А кой не иска да живее 100 години?!

Семейството, училището или обществото като цяло са причината да се стигне до затлъстяване и изпитване на страхове при подрастващите?

Съдейки по моя живот, мисля, че усетът към храната и отношението към движението се възпитава. Нали възрастните все повтарят, че едно дете е като тесто в ръцете на родителите си – както го омесиш, такова ще го изпечеш. Въпросът е родителите ще оставят ли детето да втасва и да става все по-пухкаво и пълно, и накрая ще го изпържат в олиото с останалите бухти и мекици, или ще го оформят старателно, докато изпекат от него изящно ястие, достойно за възхищение.

Училищата определено в момента са по-скоро врагове на децата, отколкото приятели, когато говорим за житейско възпитание. Лафките са пълни с така наречените „боклуци”, учителите и децата нямат елементарна хранителна и здравна култура, часовете по физическо са неадекватно малко, да не говорим за извънкласни дейности, които са свързани с движение. Децата са много лесни за включване във всякакви дейности, когато им е интересно. Но старанието нещото да стане интересно трябва да дойде от възрастните. И още нещо: образователната система и по времето на моите родители, и по мое време, и по времето на моите деца е една и съща – смята се, че всички деца трябва да са еднакво добри както по математика, така и по български език, така и по история, така и по физика, така и по физкултура, и така нататък. Не може! Хората са различни. Аз съм различна – аз обичам да чета, да плувам и да играя народни танци, до моето съзнание не достигат цифрите. Друг пък е математически гений, защо го тормозим да учи наизуст „На прощаване”? Трети е спортист, но ние го караме да учи годините по история. Уеднаквяването е пагубно. Това е още една линия, по която учим децата, че всички трябва да са еднакви, т.е. различният трябва да бъде отхвърлен. Сами си направете извода.

Аз лично познавам този проблем. Моята майка се бори сериозни с наднорменото си тегло и успя да се пребори, защото започна да говори открито за килограмите си в повече и установи, че причината за това състояние са нейните страхове. Според Вас, психиката има ли значение за допускане на тази зависимост?

Трябва да ме запознаете с майка си – възхищавам й се, че е смела да говори. Защото на мен постоянно ми пишат хора на лични съобщения, че ме поздравяват за смелостта да кажа нещата, които те се страхуват да кажат те публично. Проблемът е комплексен, затова трябва да се решава комплексно. Ако мога да си позволя съвет: потърсете вашия специалист, идете на консултация с диетолог, доверете му се, идете при психолог, намерете екип, който да ви помогне, сами няма да се справите. Колкото по-рано, толкова по-добре за вас. Не е страшно, нито е срамно, да потърсите помощ от психолог, диетолог, ендокринолог, личния си лекар. Ако не е вашият човек, не се отказвайте, идете при друг – важно е да си намерите сродната душа, която да ви мотивира да живеете здравословно. А здравословно не означава непременно да свалите 100 кг. Здравословно е да свалите 10% от теглото си – така ставате значително по-здрави. Да задържите това тегло. На по-късен етап да свалите още малко. С всеки свален килограм човек става по-здрав, намалява кръвното налягане, освобождава органите си от мазнините, тялото му започва да функционира по-лесно. Много по-лошо, направо пагубно, е да влезете в йо-йо кръга, в който сваляте 30 кг, връщате ги и отново ги сваляте.

Все пак, болест ли е затлъстяването и какви съвети ще дадете на хората с този проблем?

Да, заболяване е, което води след себе си още десетки други заболявания, повечето от тях фатални. Ако знаех решението, щях да съм човек със здравословно телесно тегло. Мога само да дам съвет: само вие носите отговорност за своето тяло, затова когато искате то да ви служи вярно до дълбоки старини, доверете се на специалистите, не на интернет и на съседката. И се огледайте, както ви разказах за столетниците-приятели на Мира преди малко, дебелите не доживяват до дълбока старост и не могат да се радват активно на правнуци.

Кой ще прочете книгата Ви и за кого е предназначена – за тези с наднормено тегло или за тези, които трябва да се научат да са по-толерантни и разбиращи?

Ще ви отговоря, като цитирам част от моя увод в „Тихо! За това не се говори”:

Вие знаете ли нещо за живота на дебелите? Знаете, че изглеждат зле. Може би често не ги забелязвате. Може да се чудите защо не отслабнат. Може би не Ви пречат, а може би Ви отвращават. Може би не сте се замисляли за тях и техния живот. Не сте и длъжни. Нас обаче ни има. Хиляди, милиони сме. И ставаме все повече.

Аз съм дебела. И ще Ви кажа истината. Истината за живота на дебелия човек. Излизайки на показ в тази книга, целта ми е да погледнем с реалните очи на този световен житейски казус, в който участват милиони хора, които са неприети от други милиони хора. Не е нужно да замазваме проблема и да произвеждаме все по-големи дрехи, все по-големи матраци и все по-големи маси за хранене, като ги наричаме „нормални”. Нужно е открито да заявим, че това е пандемия, която, благодарение на хранителната индустрия ще засяга все повече хора по света. Това е пандемия, която променя животи, променя цели индустрии, световни икономики, променя нагласи, отношения и народопсихологии. Колкото и да не Ви се вярва, нарастващите излишни килограми не променят просто един човешки живот, те променят историята на човечеството. Защото отдавна мина ерата на борбата с тази пандемия. Дойде ерата на съжителството с нея.

Аз съвети няма да давам.

Ще разказвам.

Ще показвам.

В тази книга съм аз. Но много от Вас ще видите себе си в нея. Независимо от ръста, килограмите Ви и размера на талията Ви.

Може би ще ме осъдите, че издавам тайните на дебелите. Може и да ми се възхитите, че най-сетне издавам тайните на дебелите. Но съм сигурна, че част от мен живее във всеки от Вас. Защото мен просто ме има. Като милиони други по света”.

Интервю на Ивана Йорданова

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s