Христина Колева: „Държа на свободата на съзнанието си“

Здравейте! Как започна всичко? Къде намирате вдъхновение да пишете?

– Старт няма. Човек носи умението да пише в себе си, разбира се, не всеки го има толкова силно, друг го усъвършенства, но все повече се убеждавам, че е заложено, дарба е. Аз започнах да пиша някъде в 3-и клас. В този период съчиних първото си стихотворение. Казва се „Лястовичка“ и е публикувано в сп. „Венче“, с което израснахме децата в Пазарджик. Поздравявам неговия редактор Цветан Чалъков, който подбираше произведенията в списанието. В този смисъл, той пръв повярва в мен. Друго своеобразно начало бе написването на първата ми книга „На Испания с любов-етническа толерантност и национално самочувствие на страниците на испанския спортен печат“. По нея вече учат студенти по журналистика в УНСС и СУ. Тя е издадена през 2016 г., написах я за 2 седмици, беше е подредена дума по дума в главата ми. Тя е исторически и контент анализ на испанския спортен печат от създаването му до наши дни. Особено се гордея с рецензията на мениджъра на Христо Стоичков Хосе Мария Мингея, участието на видни спортни журналисти и испански професори по история на спорта в нея. Търсих подобна литература на български заради страстта си към футбола, не намерих, ядосах се и я написах аз. Пиша, откакто се помня. Вдъхновението само идва, не знам къде се крие, но идва и не ме оставя намира, докато не види историята на белия лист. Като дете мислех, че вдъхновението ми е човек. Моят човек! Пълнокръвен, с характер, воля, амбиция и успехи. Христо Стоичков. После си създадох свят. Испания ми стана вдъхновение и най-вече нашата Барселона. Оказа се, че тая любов към града е реална, в смисъл на това, че Барселона заслужава да я обичаш. Там има магия. Започнах да изучавам историята, народопсихологията на испанците, културата, музиката, изкуството, което пък ме вдъхнови за втората книга. А и се оказа, че сме много свързани народи. Ако щете-исторически. А днес-и в общото европейско семейство. Та, за мен няма начало. Може би началото е 24.09.1986, когато съм се родила с умението да пиша или в първия ден, когато съм написала първите си букви. В този смисъл мога да благодаря на дядо ми писателя Георги Балабанов и на моите учители по български език и литература, история, испански език, в книгите ми има много от тяхното влияние.

Коя Ви е любимата обстановка, в която да творите?

-Няма сезон, ден, или място. Във втората ми книга едни от най-хубавите разкази са написани, докато работех като офис асистент, по време на обедните ми почивки, имам разкази, повлияни от филми, пиша на малки листчета хартия, където и когато ми дойде вдъхновението. Въпросът е да е веднага, защото мисълта е страшно нетрайна. И да не е по време на работата ми като политически PR, в политическа кампания. Тогава съзнанието ми е заето. Или по-точно е зациклило. Не мога да напиша нито една дума. Имам сюжет в главата си, но не се получава перфектно. Т.е не се получава така, че да спечели конкурс. Някъде бях написала, че политиката е точка, която те ограничава, край, а не начало, а аз държа на свободата на съзнанието си. Това е най-важното, за да пишеш художествена или научна литература.

Кой цитат Ви описва най-добре?

– О, тук ме изненадахте. Поздравявам Ви за въпроса! Нямам представа! Това най-точно биха го казали близките ми. Но съм сигурна, че цитатите ще са много и ще провокират емоция. Бих се радвала, ако между тях влязат „Две хубави очи-душата на дете“, „Който не играе, не печели“ и „Дела трябват, а не думи“…

Кой Ви е любимият писател?

– Бих казала творец -Яворов. От живота си прави трагичен роман, пише историята на Македония по бойните полета и не на последно място е обичан и обича така, че създава бижута в любовната ни лирика. Не по-малко е значението на Ботев за мен. Крайна справедливост. Болезнена, но истинска. Наистина докрай. В други сфери на изкуството дълбоко ценя историята на живота на Пикасо. Той е търсил вдъхновение дори в грозните африкански маски в музея Трокадеро. За да докаже на себе си, че следва мисията да е творец. В съвремието ни се възхищавам на една особена личностна многопластовост, каквато откривам у Педро Алмодовар. Много ми е трудно да разделя литературата от всички други изкуства и да отговоря само на въпроса за писателите или поетите. Има неща, които чувстваш, и освен с думи, можеш да пресъздадеш с музика, четките и боите, танца, ако щете-и с красива игра по време на мач. И футболът е изкуство, на което можеш да се насладиш или да покажеш любовта си към клуба, феновете…

Извънредното положение влияе ли Ви по някакъв начин, психически и физически?

– В книгата „Нашите мои животи“ съм крайна. Физическата дистанция не е причина човек да живее и да мисли ограничено. Докато сме леко отдалечени един от друг, аз се върнах към журналистиката, написах книга, детето ми вече учи, случват се хубави неща на приятелите ми, т.е нищо не ме е спряло да продължа да се усъвършенствам. Много е лесна позицията от дивана. Ама не е за мен. Да, ситуацията е трудна. Никой не е очаквал, че нещо подобно може да ни сполети. Но аз имам една такава гледна точка, че този вирус беше необходим, за да ни върне човечността и да не приемаме нищо за даденост, за да се насладим на хубавото и да търсим начини да се справим с лошото. Да, има хора, които живеят по течението, те няма да могат да счупят черупката. Аз се борих с тях в началото на пандемията и се отказах да продължавам. Всеки човек има липси и трябва да ги компенсира сам. Аз, за себе си, имам страшно много идеи как да продължа. Искам да се върна в университета, може би като преподавател. Не искам да губя връзката с по-младото поколение. Те носят новото. Искам да членувам в културни организации, където има хора, които се възхищават на всичко, творят, оценяват изкуството. Имам идея да създам своя организация в Барселона. Искам българите да знаем, че имаме културен елит във всяка точка на земното кълбо. Това носи национално самочувствие.

– Променил ли се е начинът, по който общуваме? Тази промяна положителна ли е?

-Със сигурност -физически -да. Хората станаха малко или много предпазливи. Спряха да пътуват. Но дотук ни спират географските граници. За общуването на емоционално и културно ниво граници няма. Живо доказателство е, че по един много прост въпрос успях да се свържа с италианските здравни власти и с много наши професори, за да направя за себе си избор с коя ваксина да се защитя от Ковид. Писаха ми писатели от чужбина, директори на наши медии в Канада, Аржентина по повод на обществените процеси у нас. Е, и на мен ми се иска да имам по-близък контакт с тях, но времето днес е предизвикателство за всички. Общуването не се променя, променя се формата му. Но нима и технологично не се е променило? Помните ли телефоните с шайби? Ако ги покажем на децата си, реакцията им ще е непредвидима. А беше само преди 15-20 години…

-Какво ще пожелаете на читателите?

В книгата ми има разкази и есета и за пролет, и за лято, и за есен, и зима. Нека намерят по нещо за себе си, което да знаят, че съм им подарила аз, нещо, което ги е докоснало. И най-вече- да са живи и здрави!

Автор Виктория Върбанова

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s