СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА

Теодор Манолов (писател и художник), Евгений Йорданов (художник), Любомир Манолов (писател) и Исторически парк (издател) съживяват българския исторически комикс и роман с новата поредица СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА – римейк на първия български графичен роман – “Спартак”, излизал на серии през 80-те години на ХХ в. в култовото списание за разкази в картини “Дъга”. Очаквайте съвсем скоро на книжния пазар Първи том от поредицата романи и Първа книга от поредицата комикси “Синът на непокорните”.

От авторите:

“Откъде накъде на един безпросветен гладиатор би му хрумнало да премахне робството и да промени съществуващия от векове социален ред? Нашата хипотеза е, че Спартак е бил високообразована личност, а високообразованите личности по негово време са изучавали философия. Тракийската философия, на която той безспорно би трябвало да е тънък познавач обаче, е изцяло обърната към метафизиката и вътрешния мир на човека и антроподемона, тя е насочена към духовно извисяване, но поне според оскъдните данни, с които разполагаме, не обръща внимание на социалните проблеми на съвремието си. Ето защо Спартак би трябвало да е силно повлиян и от идеите на древногръцките мислители за принципното равенство между човешките същества, за демокрацията и цялостното устройство на обществото. Навярно освен към орфизма и другите тракийски духовни учения той е проявявал подчертан интерес и към наследството на чуждоземни мислители и по-специално към тези негови аспекти, които се занимават с критика на кастовите йерархии.”

Илюстрация от новия комикс албум „Спартак. Легендата“ на Манолов&Манолов и Исторически парк, 2019 г., художeствен директор – Теодор Манолов, художници – Теодор Манолов и Еми Утрера. Някои от панелите в новия комикс са вдъхновени композиционно от първия български графичен роман – “Спартак”, излизал в списание “Дъга” през 80-те години на ХХ в.

СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА

Четиво с продължение 23

Откъс от романа “Спартак. Легендата” на Манолов&Манолов с илюстрации от новия комикс-албум, създаден от авторите съвместно с Исторически парк, който ще излезе на пазара през 2020 година

44

… Обви се Създателката в твърд и твърдта се разпростря, та образува огромен пламтящ мехур посред безплътността на Небитието – хем движещ се около себе си и навред с огромна скорост, хем фундаментално статичен, предвид това, че наоколо му не съществуваше каквото и да било, по отношение на което да се измества и променя диспозицията си, а само безконечното Нищо. Тая огнена шупла, тая усукваща се в себе си утроба на Живота, тая вряща сърцевина на Първата сфера, обхванала Богинята отвред, се раздуваше век подир век, епоха подир епоха, като стените й се отрупваха с привлечено и преобразувано в субстанция Не-вещество, удебелявайки се до неизмерими величини и постепенно застивайки… И колкото повече охладняваше яйцето, толкоз въртенето и нарастването му се забавяха, докато накрая то спря – кухо, празно, гладко и пустинно извътре.

Из Тайна книга на Пророка, записана от Рюмесюкис

Тъй нареченото тайно място, за което май не знаел никой в имението, се намирало на брега на едно сравнително плитко уширение на реката, е, по-вярно под брега, на има-няма лъков хвърлей нататък, сиреч в обратната посока на тая, отдето дошли. Долината на Еге, наречена още местността Бял бик, била добре закътана от ветрове и студ, климатът тук бил доста особен. Макар да имало и бързеи, през по-голямата част от тая теснина Усойница течала мудно и гладко, а на определени участъци даже се разливала и леко заблатявала, та покрай мочурливото й легло виреели и тръстики, па и други зеленяши, характерни по принцип за бая по-ниски и топли области.

Самото „тайно място“ представлявало продълговато каменисто парче земя, около два на десет разкрача, почти на равнището на водата, завършващо с тънък чакълен плаж и обиколено от една страна, т. е. откъм водите, с гъста, висока над човешки бой плетеница от папур и ракитак, а от другата – от надвисналия като тераса висок скат, що тъкмо там бил не стръмен, не дори и вертикален, ами се надвесвал връз разлива със силен обратен наклон като клюн на атинска триера1. Заради тая особена скална конзола, обрасла в мъхове и продупчена от коренища, мястото не било по никакъв начин видимо откъм изток, а по причина на гъстата растителност – и от запад (от север и юг – да не говорим). Зиме и пролетес то се нахождало под вълните – или обледено, или дълбоко затънало, та пак не се забелязвало, ала в началото на лятото вече изплувало отгоре на попресъхналата Усойница и оставало така, докато обилните дъждове подир гроздобера се обърнели на суграшица.

Под естествения каменен „навес“ чернеел елипсовиден отвор на малка пещера, в който великан като Бититралис би се проврял не без известни затруднения. „Пещерата“ всъщност била една нищо и никаква дупка, към разкрач и половина висока и сигурно два разкрача дълбока. Когато преди повече от осемнайсет години ковачът намерил това потулено кътче, там живеели някакви пороподобни същества, сигурно видри, които прогонил. Сега в някогашното убежище на тия пъргави твари Хромия и Спартак криели крадените от Еге вехти оръжия, с които тренирали, необезпокоявани от любопитни очи. Наесен ги прибирали, смазвали, овързвали в овчи кожи и заравяли малко по-горе, до пътеката край скалата, в един процеп, пълен с песъчлива пръст. Сегиз-тогиз в пещерата продължавали да се нанасят уж за постоянно я лисица с малките си, я някой дебел смок, ама като дойдели, двамината ги отпъждали или пък трепели с камъни.

До „тайното място“ се стигало по два начина. По-лесният бил с преплуване на Усойница откъм елшака по ниския западен бряг, но това било изпълнимо само през топлите месеци. По тоя път достигали от твърдината до укритието си само за четвърт час.

Обаче наесен, точно като днес, им се налагало да дохождат по значително по-обиколен маршрут – пресичали реката по моста, вървели известно време край брега, а сетне се спускали по една добре замаскирана сред храсталаците стръмна и ронлива пътечка, що представлявала истинско изпитание за еднокракия. Затова отиването им до убежището в тоя период от годината ставало поне трижди по-бавно.

Така се случило и сега… Когато Бититралис успял да се смъкне по пътеката и да стъпи на коравата площадка, Спартак отдавна бил там, мокър до кости и потракващ със зъби. Макар тръстиките и бреговият скат да пазели завет от северняка, надвисналата скала пречела на Пурмерул2 да пръсне лъчите си връз теснината и подир горещите месеци мястото ставало усойно, особено пък следобед. Момчето било махнало влажните превръзки от тялото си и сега вместо тях по кожата му розовеели все още набъбнали белези, било извадило дългите ромфеи из скривалището, скубело сръчно перата на тлъстата патка и очаквало осиновителя си да пристигне гневен, с вече планувано наказание. Но еднокракият не бил гневен, той изглеждал унил…

– Ооо, чичо… – поздравил сърдечно момъкът. – Забави се… Сега, след като ме нахокаш, ще се побием ли с мечовете?…

Противно на предвижданията на Спартак обаче, Хромия не го овикал за своеволията през тоя ден – да оспорва думите му, да се пени и да го наставлява още в ковачницата, сетне да се отнесе с такова пренебрежение към съветите му относно правилния стоеж при стрелбата, да умери напук юрдечката, дето му е речено да не закача, че и да рипне в реката въпреки забраната.

– По въпроса вече се произнесох – вяло отвърнал Бититралис. – Никакви мечове…

– Ама, чичо… Моля те!

Хромия потраял няколко секунди, пък склонил:

– Е, добре де… От мене да е…

Това леко постигнато съгласие обаче било твърде подозрително.

„Дъртият искаше да приказваме за нещо „важно“… – помислил си Спартак. – Ха дано не се присети тъкмо сега, че да потренираме поне малко. А и да се поразсее, кахърен ми се види… уморен…“

„Защо да му разтурям хатъра с наказания? Защо да му отказвам радостта да повъртим ромфеите? – помислил си пък Бититралис. – Та тая е може би последната ни разходка… Ех, смятах да му говоря, смятах да го подготвям за предстоящото, ама… това може и да почака. Нека се позабавлява, ще му кажа довечера.“

– Абе, бях решил да приключим завинаги с военното дело – измърморил Хромия, гледайки в земята, – ама сега… ще сторим изключение, вир вода си, трябва да се пораздвижиш, да позагрееш, че да изсъхнеш.

1 Триера – боен кораб от античността с три реда гребци, разположени шахматно един над друг. Първите триери в Елада са строени в Коринт. През класическия период най-силен и многоброен флот от триери има Атина. Бойната триера е снабдена с дървен „клюн“, понякога обкован с мед или бронз, с който се нанася удар по противниковите кораби.

2 Пурмерул – хипостаза на Божествения конник, свързана с аспекта му на повелител на слънцето и огъня. (вж. Херос в таблицата „Тракийски пантеон от епохата на Спартак” в края на книгата.)

– Ооо, чичо… – поздравил сърдечно момъкът. – Забави се… Сега, след като ме нахокаш, ще се побием ли с мечовете?…

Противно на предвижданията на Спартак обаче, Хромия не го овикал за своеволията през тоя ден – да оспорва думите му, да се пени и да го наставлява още в ковачницата, сетне да се отнесе с такова пренебрежение към съветите му относно правилния стоеж при стрелбата, да умери напук юрдечката, дето му е речено да не закача, че и да рипне в реката въпреки забраната.

– По въпроса вече се произнесох – вяло отвърнал Бититралис. – Никакви мечове…

– Ама, чичо… Моля те!

Хромия потраял няколко секунди, пък склонил:

– Е, добре де… От мене да е…

Това леко постигнато съгласие обаче било твърде подозрително.

„Дъртият искаше да приказваме за нещо „важно“… – помислил си Спартак. – Ха дано не се присети тъкмо сега, че да потренираме поне малко. А и да се поразсее, кахърен ми се види… уморен…“

„Защо да му разтурям хатъра с наказания? Защо да му отказвам радостта да повъртим ромфеите? – помислил си пък Бититралис. – Та тая е може би последната ни разходка… Ех, смятах да му говоря, смятах да го подготвям за предстоящото, ама… това може и да почака. Нека се позабавлява, ще му кажа довечера.“

– Абе, бях решил да приключим завинаги с военното дело – измърморил Хромия, гледайки в земята, – ама сега… ще сторим изключение, вир вода си, трябва да се пораздвижиш, да позагрееш, че да изсъхнеш.

– И няма ли да ми се караш все пак?…

– Та какво да ти се карам, виж се, че си по-върлинест от Родоския1 колос2! Срам ме е да назидавам бичета като теб. Не възнамерявам да го правя повече… Би следвало да ти е уврял акълът, та сам да преценяваш постъпките си…

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА” ВИЖ http://www.facebook.com/SpartakosTheLegend

1 Родос – най-големият от Додеканезките острови и най-източният от големите гръцки острови в Егейско море. Намира се на ок. 18 km западно от днешна Турция, между континентална Гърция и о. Кипър.

2 Родоски колос – огромна бронзова статуя на бога на слънцето Хелиос, издигната в гр. Родос на eдноименния остров, едно от Седемте чудеса на света, висока ок. 35 m (може би най-високата статуя в древността). Неин автор е скулпторът Харес от Линдос. Изваяна е в периода 292–280 г. пр. Хр. През 226 г. пр. Хр. е разрушена от земетресение.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s