Мариян Станков – Мон Дьо: По природа бях доста свит човек, но професията ми ме излекува от това

Познат е на всички от малкия екран и неговите интервюта могат да бъдат различени от десетки други. Наш гост е Мариян Станков – Мон Дьо.

Мишел Петрова разговаря с журналиста за последствията от последната година, за цената на славата, за съдбата, за любовта и омразата и за човешките стойности.

-На какво те научи последната една година?

-Че вирусите са като хората. Изследват нови територии, за да оцелеят. Все по-ясно е, че нашата ера ще бъде дефинирана от фундаменталния разкол: периодът преди COVID-19 и новата реалност след него. Вирусът ме върна в миналото при книгите, които стояха на нощната ми масичка с месеци, прочетени само първите няколко страници, затворени, защото в телефона ми се случват други интересни неща. Върна ме към една нормалност, която никога повече няма да имаме. И ми показа, че животът е кръстословица. Но ако си назубрил отговора и си успял да засечеш думите не винаги означава, че си я решил вярно.

-Каква е цената на славата?

-Лицемерният отговор е – не съм славен, не се намирам за успял. Истинският обаче, е че слава е силна дума за хората от телевизията. Ако приемем популярност, тогава мога да кажа, че ми харесва вниманието към мен. Щастлив съм, че толкова много хора гледат и обичат интервютата ми. Това ме прави щастлив.

Човек със съдбата си ли се ражда или сам създава пътя, по който да върви?

-Будизмът казва, че няма нито съдба, нито късмет, нито случайност. Откривам смисъл в това. Вярвам, че човек сам определя пътя, по който върви. Ние се раждаме като бял лист хартия и само ние сме тези, които ще решим как да го запълним. Всичко, което се случва в този живот, има своя причина и затова трябва да има някаква връзка между причина и следствие. Ако Мария Бакалова разчиташе единствено на някакво вселенско решение, едва ли щеше да стигне до момента, в който да е номинирана за „Оскар”. Човек, за да е успешен, трябва сам да изработи този успех.

-Какво би казал на по-младото си „АЗ“?

-Обичай повече себе си!

Как би описал Мариян Станков извън светлините на прожекторите?

-Мариян е толкова Мон Дьо, както и обратното. Най-хубавото, което ми донесе публичната работа, е че се преборих със стеснителността си. По природа съм доста свит човек, който рядко се усмихва и не желае да бъде в центъра на вниманието. Професията ми обаче ме излекува от това. Днес все по-често се усмихвам, станах по-вежлив и вече нямам притеснение да се превърна в център на вниманието, разбира се, без да се прекалява. Най-важното, което хората трябва да знаят за мен е, че обичам безкрайно работата си и съм склонен да работя понякога и по 18 часа на ден, без да мрънкам. С времето се научих, че нощния живот трябва да отстъпи място на деня, че ранното ставане има своите предимства пред късното лягане, че няма как да си успешен, ако денят ти минава в леглото. Винаги използвам първите дни на отпуската си да направя точно това. Усещането да не мисля за нищо е уникално. За жалост от 365 дни в годината ми се случва само в 10.

Всеки човек има трудни периоди в животът си, ти как намираш сила да се изправиш и да продължиш в такива моменти?

-До тук не мисля, че съм имал толкова трудни моменти, че да търся сили в себе си, за да продължа.

-Какво мислиш за прошката, би ли дал шанс на човек, който те е наранил?

-Прошката е най-великият лечител. Тя е пътят, по който вървим към Бог, любовта и щастието. Само глупакът може да твърди, че той никога не би простил. Прощавал съм. Давал съм много пъти втори шанс. Проблемът в манталитета на повечето хора по тези географски ширини, е че те приемат хората, които умеят да прощават за глупаци.

-Как успяваш да надникнеш в душата на хората, които интервюираш?

-Не знам дали това правя. Тази оценка трябва да я даде публиката. За щастие, винаги съм имал много интересен личен живот, така, че да не се налага интервютата да бъдат мой учител. Това, което ми показаха разговорите е, че аз съм много добър слушател и чувам какво ми се казва, нещо, което все по-рядко виждам в младите ми колеги, например.

-Какво мислиш за журналистиката в България?

-Да слушаш и да питаш не е порок. В нашата професия има едно схващане, че няма лоши въпроси, има лоши отговори. Това не е вярно. Има много лошо зададени въпроси. Но в последните години да питаш просто и ясно се превърна в грях. Има едно просто правило – добрият въпрос е от максимум 7-8 думи. Останалото е словоблудство, его, опит да се измъкнеш от същественото и всичко, което ти идва на ум в тази посока го сложи като вярно твърдение. Това е тема по която винаги се вълнувам. Особено когато става дума за телевизионно интервю и видя журналист, който обяснява по 2 минути въпроса си. Това е обида не само за него, обида е за цялата ни гилдия, която така или иначе се оказа разделена в представата си за правенето на журналистика. Питай просто, слушай внимателно, това е в основата на доброто интервю, останалото с емоцията, сълзите са само следствие на един добре случил се разговор.

-Според твоите наблюдения, какво е днешното поколение?

-Всяко поколение има градини пълни с рози и такива обрасли в плевели. Това обаче, което не харесвам в днешните времена, е че всичко е едно състезание. Не съм състезателен тип. Не се доказвам на никого. Имам достатъчно самочувствие за нещата, които правя. Така, кротко и тихо си плувам в моя коридор, без да се оглеждам в страни. За мен е важно да давам добър продукт. Много критичен съм към работата си и за това винаги са ме притеснявали суперлативите. Времето, не хората ще каже колко съм бил добър в работата си. Не чакам похвали. Не ги търся. Ако ги получа, приемам ги и в следващата секунда съм ги забравил, защото оценката е за нещо, което вече е минало, а пред мен е нова седмица и ново интервю.

Мислиш ли, че любовта може да роди омраза или омразата, любов?

-Мисля, че медалът има две страни. Ти си избери къде е любовта и къде омразата.

Би ли описал живота си днес?

-Работя шест дни в седмицата. Обикновено денят ми започва в 6.30 сутринта и свършва в 10.30 вечерта. Динамичен. Това е думата.

-Какво за теб е времето?

-Лукс.

Имаш ли идол в българската журналистика?

-Имам авторитети – Кеворк Кеворкян, Уляна Пръмова, Милен Цветков.

-Ако трябва да напишеш книга за живота си, какво ще бъде нейното заглавие?

-( НЕ ) ОБИКНОВЕН.

-Твоя запазена марка е въпрос, който задаваш на всеки твой гост, а именно- „Ако беше Господ, какво би казал?“. Ще си позволя да те попитам, ако беше Господ, какво би казал за Мариян Станков – Мон Дьо?

-Обичай и бъди достоен, защото само тогава има смисъл от нещата, които правиш!

-Благодаря, за това интервю! За мен беше чест и удоволствие.

автор Мишел Петрова

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s