Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме

Есе на Виктория Валентинова Трифонова

Васил Левски – едно туптящо българско сърце, име, дълбоко отпечатано върху паметта на всеки българин, гравирано върху застиналите във времето паметници, душата в онова цвете, оставено на паметника за Апостола, и смисълът зад насълзените на 19-ти февруари очи! Левски – този, който беше, за да бъдем и ние!

Изпреварил времето си и толкова далечен, извисен, недостигнат от никое поколение, наш, българин! Поглеждам го плахо всяка сутрин. Минавам покрай Паметника на път за училище, често се спирам и се замислям. Как едно толкова тежко време роди толкова велик човек? В трудността на пътя ли е ключът към безсмъртието? Казвам си наум: „Хайде, тичай! Отново закъсня за първия час. Нямаш време!“. Но пък какво е времето? Една измислена от нас величина, която да отброява оставащото ни, изтичащо тук време. Малко е, все не е достатъчно. Но пак се питам какво направихме ние за времето си тук? Какво направи ти, обърна ли го? Минаваш ли с изправена глава под погледа на Апостола или се срамуваш, че забравихме трдициите и достойнствата на собствената си страна, че сами охулихме манталите си, управлението, свободата в различните и измерения. Носим ли веригите на страха, тези, с които Апостола се бореше неуморно? Робуваме. Отговори ми: „Кога е героичното време?“!

Февруари е. Отново е февруари – този застинал времеви период от годината, през който за кратко поглеждаме назад и се покланяме пред единствения. Колелото се е завъртяло, кръгът се е затворил и още една година се е изтъркулила по калдъръмените улички. И пак сме тук, макар и с друго чувство. Различно е. Времето, в което живеем, е трудно, а? Затвори ни. Затвори нас самите зад зидовете на дворовете, портите на къщите и зад стените ни – тези, които сами изградихме около себе си. Заключихме сърцата си и хвърлихме ключа по времето, обвинявайки го, че то ни е принудило да гледаме как животът върви без нашето участие в него, как просто тече и тихо ни заобикаля. А е февруари, зимата на замръзналите надежди, на мразовитото безвремие, когато животът на един българин приключва на бесилото, но пътя му – продължава във вечността. „Жито се раздава за мъртъвци, а Васил е жив и вечно ще живее“, казва Гина Кунчева. А един народ, покрусен и обезкървен до снежнобяло, коленичи и се кълне да пише с кръвта си за величието на тази лъвска душа!

Минават години, преобръща се времето, почти век и половина кървим по този спомен. Спомен, обединяващ поколения българи. Пишем по душите си идеали, а все не ги достигаме. Защо, когато говорим за герои, все гледаме с благоговение в миналото или с надежда в бъдещето? Да, когато искаме да си обясним великото, все гледаме назад…

А ние можем ли да обърнем времето? Вярвам в това, все пак съм от онова новото, младото поколение с все още романтични представи, готово да обърне света, да го раздроби на парчета, да извади всичко, което не харесва и да го сглоби наново в по-чист, наш си вариант. Или поне в това ни харесва да вярваме. Времето не е в нас, не е около нас, ние сме времето – наследници на миналото, деца на промени, дестабилитет, противоречия – посланици на бъдещето. Ще изпреварим времето, ще изпреварим самите себе си. Ние сме поколението, което не успяхте да научите да мълчи!

Младите, непокорните, наследниците! Заветите ги имаме, нужни са вяра и кураж. Има достойни българи, които водят смислен живот – творят, оставят след себе си, вдъхновяват, поддържат огъня в душите си, създават, завещават. Мъничко ѝ трябва на нашата България, много си ни е хубава даже, една стъпка още… но какво да ви приказвам – „Дела трябват, а не думи“

Обърна ли ви времето? Подчини ли ви? Преброено е, но ние сме запретнали ръкави. Докато все още говорим колко заспал народ сме, усещам пробуждането в душите на своите съученици. „Лудите, лудите, те да са живи!“ Луди сме, защото движещата сила на всяка промяна, на всяко време, за да бъде ново, наше, е лудостта – вярата, устремът, смелостта, понякога равни на безразсъдство.

И Левски е бил завладян от собствените си идеали, от смисъла на това да даде себе си в името на бъдещето, за да я има България. Във време на робство и тягост, на страдания, които никой от нас не може да си представи; време, в което България отдавна не е била име на картата и в което малцина „луди“ са вярвали, че ще пребъде, че ще го изпишем отново, една яка душа дава надежда на цял един народ. Нима тези идеали са били приемани навсякъде? Само този, който бива запален от искрицата, събуждаща народната свяст, се е докоснал до онова, което е бил Апостола, онова, което ни е завещал.

И ние можем да го докоснем. Въздухът все още трепти, нажежен от желанието за свобода, за независимост. Не че я нямаме, но докъде опира тя? Не сме ли всички ние зависими… пък дори и само от времето.

Нека да го обърнем! Нека времето зависи от нас. Левски е цяла епоха, той е своето време, той и всяка негова крачка по пътя към свободата, всяка диря в снега по трудния път, който сам е избрал. Той знае и докъде ще го доведе неговото време, къде пътят му ще стигне своя край, че няма да е тук за дълго. Това не го спира – сам го извървява. На всяка крачка пали нечия жадна за огън душа. Преди да срещне бесилото, преди времето да се изниже измежду пръстите на майка България и да погуби най-достойния ѝ син, Левски оставя вода за жадните във всяка своя стъпка и огън за измръзналите във всяка своя дума.

Времето тече, лети. Нека се върнем 20 години назад, мен ме е нямало тук, а вие сте били… други, сигурна съм. Не, не е истина, не вярвам, че вълкът не се мени. И българинът се. И вие сте по-други. Времето ни мени!

 Не го обичам, не обичам идеята, че няма да побера всичко, за което съм тук, в един живот. Това е величината, която ни оплита, обърква, забавя така, че да не успеем ние да я овладеем. Но то, времето, е необходимост – какво щяхме да бъдем без него, без неволите, неуспехите, разочарованията – и ние вървим по трънлив път. Не е леко, но ми е нужно. За да мина утре отново покрай Паметника и да съм една идея по-друга, да ме е обърнало и днес нещо във времето, да съм усетила онова странно чувство във въздуха този път по друг начин. За да му отвърна и аз посвоему, да съм пак там, отпред, на онова уважително разстояние, което не ти позволява да се доближиш повече. Искам този път да срещна погледа на Апостола, но уви, той гледа нагоре, пак там горе в безвремието, във вечността на своя идеал. Далеч сме. Но той не отмества глава, знае защо, за кого е дал живота си, знае, че ще осмислим заветите му, макар и късно (както е с всичко важно в живота). Знае, че ще го достигнем. Ще го достигнем тогава, когато  непоколебимост, свободолюбие, национално самочувствие затуптят в синхрон в сърцата ни! Тогава ще обърнем времето, тогава ще бъде наше!

Близо и далеч е. И моят Левски, и времето – преплитат се и се губят някъде във високото, недостижимото. Но знаеш ли? На една ръка разстояние са, на един лъвски скок мяра, на една обиколка около България, на един пръст достойнство и себеотрицание. Близо е, казваме, в сърцата, Левски е във всеки от нас. Но не е ли някъде дълбоко? Някъде, където стигаш, но с малко повече труд и мисъл, с време. Нещо, което намираш, когато си на кръстопътя между родното и чуждото, между себе си и света, нещо, което пазиш, стискаш с две ръце, което често ти показва посоката в трудни моменти, нещо твое. Това времето не може да ти вземе. Народ, който е дарен с лъвски сърца, с душа-жарава, не бива да ги крие във времето. Бива да ги използва и да обръща всичко около себе си. Тогава пари онзи свещен идеал в душата ти, дамгосва я и си завинаги белязан. Българин си! Да обърнем себе си, да намерим Апостола и ще обърнем и времето! Времето Е нас и ние СМЕ времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

Благодаря ти, Апостоле! Не ще те стигна… Ще те намеря!

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s