Виктория Трифонова: „Грабвай всяка възможност и всяко знание, което ти се предоставя, защото сега е нашето време да опознаем света, да открием нашето място в него“

Интервю на Габриела Станкова

Днес Ви запознаваме с един човек, който не спира да търси пламъка на вдъхновението, не се отказва да се бори, твори с любов и следва сърцето си към постигане на своите най-искрени мечти. Тя е момичето от Розовата долина с голямо сърце и с воля да превръща идеите си в реалност. Представяме Ви Виктория Трифонова – тазгодишният носител на традиционната награда на карловския комитет „Васил Левски“.

За начало, би ли се представила на нашите читатели? Разкажи повече за себе си.

Името ми е Виктория Трифонова, но не обичам официалностите затова нека бъда просто Вики. Родена съм и съм израснала в едно от най-хубавите градчета на красивата ни България – Карлово – място, изпълнено с аромат на рози, където всяко кътче пази история. Ученичка съм в СУ „Васил Левски“, гр. Карлово, част от Фолклорен танцов ансамбъл „Розова долина“ и създател на Учебна компания „Калиопа“. Трудно е да говориш за себе си, затова накратко ще представя живота си като една голяма шарена каша, хаос, в който все пак се намира и мъничко ред.

Тази година разбрах, че завършваш 12ти клас, какво ти донеси училището? Кой е най-ценният урок, който ще бъде пътеводната ти звезда и в бъдеще? Какво научи от класа и от учителите си? Би ли искала да прекараш още време с тях?

Училището е мястото, което ми позволи да открия себе си по различни начини, но ако има едно нещо, в което силно вярвам, е, че то е само основата, началото. Трябва да търсим отвъд. Учителите и съучениците ми винаги са били вдъхновение, там откривам идеи, споделяме интереси, истории, работим по проекти. Нищо нямаше да има смисъл, ако правех нещата просто заради себе, всичко е по-хубаво, когато се случва в екип, сред приятели. За щастие съучениците ми през 12-те години в това училище винаги са били мои приятели, с които сме създали безброй спомени, но и сме подкрепили социално значими инициативи и проекти. И да, ще ми липсва училището.

Даже съм от онези сантиментални личности, които от началото на 12-ти клас се радват на всеки ден, прекаран там (а и тази година присъствените дни и без друго се броят на пръсти). Благодарна съм  на учителите, че винаги са искали повече отколкото самата аз съм вярвала, че мога да дам, че са ме критикували и мотивирали да действам смело.

А най-ценният урок ли?  – Грабвай всяка възможност и всяко знание, което ти се предоставя, защото сега е  нашето време да опознаем света, да открием нашето място в него.

В живота си постоянно правим избори, понякога са лесни, а понякога са трудни. Кое решение, което си взела в живота си, те удовлетвори най-много. Горда ли си с това, което си в момента?

Ах, трудните решения! Звучи банално, но когато слушаме сърцето си и говорим от негово име, няма какво да се обърка. Труден беше изборът, дали да остана в родния си град след 7.клас. Останах и все още го считам за най-правилното си решение – имах време да намеря своите хора, да виждам града променен и обединен от собствените ни действия. Възможност беше и да развивам себе си тук, в малкия град, където  всички уж се познаваме, но често можем да останем изненадани. Наблюдавайки хората около себе си от години, се гордея не само с това, което съм аз днес, а с това, което сме ние като училище, като град, като общност. Има какво да се желае, но щом погледна назад, забелязвам промени, предизвикани от нас самите.

-За какво мечтаеш в бъдеще?

Мечтая да сме все по-добри и човечни. Вярвам, че вървим натам,  забелязвам го около себе си. Наблюдавам пробуждането в душите на своите съученици – желанието за знания, любопитството. Мечтая да се връщаме по-често по родните си места, да пазим българското и да не залитаме твърде много по чуждите идеали. Може би дори тайничко си мечтая един ден отново да живея тук, в Розовата долина, да създам и завещая нещо на тези след мен. А дотогава ще търся, ще уча, ще обикалям света, ще събирам парченцата на моя си пъзел.

-Чувстваш ли се като един съвременен български будител?

Себе си не чувствам като будител, рано ми е да го кажа, но познавам пламъка в душите на тези хора. Запалили са го и в мен. Добрият пример е навсякъде около нас. Съществува в различни форми и не се влияе от възрастта. Научили са ме, че мрънкането е лесно и не води до никъде.

Лесно е да изтъкнем проблем, трудно е да предложим решение. Лесно е да упрекнем, трудно е да подкрепим. Най-трудно е да спрем да говорим, да плануваме и да предприемем действия. На това ме учат съвременните будители в днешния различен свят. Най-будни сме, когато сме заедно, когато се борим за нещо по-голямо от нас самите.

Пример с инициативите, които МИЦ-Карлово осъществява непрестанно и в които никога няма да ми омръзне да взимам участие. С приятелите ми умеем да намираме своите каузи и да се борим за тях чрез личния пример. Често тези идеи се зараждат точно там, в Младежкия център, където обменяме вдъхновение. Така виждам будителството днес – огън, запален от тези преди нас, поверен ни, за да го приемем за свой и да го предадем на тези след нас.

Кой е най-ценният урок, който си научила от Васил Левски и следваш в живота си? Какво би предала на всички младежи в днешно време?

Близо е, казваме, в сърцата, Левски е във всеки от нас. Но не е ли някъде дълбоко? Пазим заветите в себе си. Чували сме ги, чели сме ги, но доколко ги разбираме? Пишем по душите си идеали, а все не ги достигаме. Всяко карловско дете, участвало в спектакъла на Гимназията, има късмета да чуе много от думите, които ни е завещал Апостола. Да ги репетира с месеци, да ги чува отново и отново, да ги запомни и запази. Още си повтарям тези, които чух за първи път в 9.клас.

С времето разбираш някои от идеалите – за равенство, за братство с другите европейски народи, за свята и чиста република без цар, без господар – все уроци, изпреварили времето си. Левски е знаел – „Дела трябват… “ и колкото и пъти да чуя този така използван цитат, ще продължавам да се възхищавам от думите на Апостола и действията, с които ги е защитил.

На връстниците си оставям това – „Народ, който е дарен с лъвски сърца, с душа-жарава, не бива да ги крие във времето. Бива да ги използва и да обръща всичко около себе си.“ (част от есето)

Виждам, че се занимаваш и с народни танци. Какво ти дават танците? Как си чувстваш, когато си с носията и танцуваш под такта на музиката?

Танците винаги са били част от живота ми, незаменима част – моето спасение от останалия свят. Чували сте, че те учат на дисциплина, на постоянство… Българският народен танц ми носи смисъл. Ансамбъл „Розова долина“ с ръководител Мирослав Василев е нещо впечатляващо. Да станеш част от него е предизвикателство, с което не знаех дали ще се справя в началото. 5 години репетиции в понеделник и сряда – нещо, което винаги очаквам с нетърпение и което ми липсваше най-силно по време на извънредното положение.

Но ето, пак сме тук. На сцената си, хванал си се за колан и усещаш всеки един танцьор като едно цяло, музиката и сърцето те водят, настроението, ритъмът, публиката и най-вече онова вътрешно топло чувство – смисъл. Обич! Трябва да се изпита!

Имало ли е момент, в който искаш да се откажеш от дейностите, с които се занимаваш? Кое те мотивира да продължаваш да вървиш нагоре?

О, да! Но хванала ли съм се на хорото, ще го играя докрай. Не помня да съм се предавала, но със сигурност съм си мислила „Не мога повече, спирам. На това ще кажа НЕ, ще откажа.“ И пак съм продължавала, защото познавам удовлетворението, което ни чака накрая, радостта, която изпитва целият екип, когато постигне нещо заедно и мотивацията, която всъщност бързо те кара да забравиш поредната малка победа и да се впуснеш в преследване на следващата. Миналото лято беше лято, посветено на „Калиопа“ – Най-добрата учебна компания на България за 2021, която създадохме с приятели преди 5 години. Можете да си представите безсънните нощи, споровете помежду ни, закъснението със срокове, липсата на организация и мотивация. Всички те остават незабелязани, а и ние самите умеем бързо да се справяме и да се обединяваме около някоя нова цел. Има смисъл!

Време е и за матури, кой от авторите би искала да те чака по време на зрелостния изпит по български? В Кое произведение намираш себе си?

Славейков, Яворов, Далчев и Багряна – повече от любими. Може би, защото си задават въпросите, които се въртят и в моята глава. Любим ми е и Йордан Йовков – няма други разкази, равни на неговите по чистота, човечност, пълни със смисъл. „Песента на колелетата“ е този, който мога да чета отново и отново. А на матурата – „каквото сабя покаже“.

А след матурите накъде?

Накъде – посоката (или поне първата спирка) е ясна. Искам да следвам Българска филология в СУ заради интереса си към езика, към културата, към нацията, към българина. Няма да побера всичко, за което съм тук, в един живот, но първо бих искала да се захвана с журналистика – детска мечта.

Имат ли граници човешките мечти?

Границите – това сме самите ние. Хубаво е да ги прескачаме от време на време, да бродим в непознатото. Да се сблъскваме с трудности. Перипетиите са част от приключението и в никакъв случай не са пречка за онова, което желаем силно.

А мечтите ми, мечтите ни са малки, големи, понякога мнооого по-големи от нас.

Изглеждат далечни, често неосъществими, но ще ги достигнем.

Освен мечтите, целите, които съм си поставила, обичам да грабвам възможностите, които просто изникват пред теб. Винаги са ме водили до нещо хубаво, към някоя нова част от мен самата, която още не съм открила. Пък и рядко успявам да спазвам планове… или срокове. Най-хубавите неща просто се появяват отнякъде и са безгранично хубави. Не обичам да поставям рамки, граници и правила около нищо, което правя, най-малко би се отнасяло за мечтите ми – там летим.

Какво би дала на България?

На България ще посветим себе си. Имам приятели, които ще бъдат част от армията, такива, които ще се погрижат за правосъдието, някои, които искат да се занимават с политика. Аз ще търся истината по друг, мой си начин – сред хората. Всички ние с една обща цел – коренно преобразувание. Мъничко ѝ трябва на нашата страна. Ние виждаме своето бъдеще тук, няма да чакаме да ни се случат хубави неща, сами ще съградим живота си.

Разбрах и за есе, за което си наградена, в тази връзка: какво те вдъхновява да пишеш, ще продължиш ли да пишеш?

Пиша. Засега пиша стихове, които едва ли ще прочетете някога някъде. Типичната лирика, провокирана от емоциите на деня.

А да напишеш есе за Левски е друго. Там думите все ще са малко, всяка година го чувстваш различно. Благодарна съм, че съм имала възможността 12 години да споделям мислите си за най-светлото име в българската история, да чувам тези на своите съученици и да осъзнавам, че „Времето Е нас и ние СМЕ времето, то нас обръща и ние него обръщаме.“

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s