ЛЕГЕНДАТА СЕ ЗАВРЪЩА!

Теодор Манолов и Любомир Манолов съживяват българския исторически комикс и роман с новата поредица СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА – римейк на първия български графичен роман – “Спартак”, излизал на серии през 80-те години на ХХ в. в култовото списание за разкази в картини “Дъга”. Очаквайте съвсем скоро на книжния пазар Първи том от поредицата романи, а ПЪРВА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА КОМИКСИ – “СИНЪТ НА НЕПОКОРНИТЕ”, ВЕЧЕ ИЗЛЕЗЕ. ПОРЪЧАЙТЕ Я ТУК:

https://ipark.bg/bg-BG/Souvenirs/Details/123

https://www.facebook.com/SpartakosTheLegend

От авторите:

Малкото на брой български романи за траките описват нашите предци като херметична, плътно затворена общност, изолирана от другите народи и подозрително неизменна от появата до „изчезването“ си, сиреч в течение на хилядолетия, общност, чужда на всякакъв прогрес и социални изменения. Обичаи, ритуали и начин на живот от Омирово или Херодотово време родната историческа художествена литература инерционно насажда и в доста късната и съвършено различна епоха на Спартак – епоха на културния феномен, наречен елинизъм, характерна с невиждан до момента интензитет на смесване и взаимно влияние на култури, на своеобразен културен космополитизъм. В нашите романи траките и Спартак са чужди на какъвто и да било цивилизационен повей отвън, оселянени са, битуват и общуват така, както героите в историите за Ситалк и Севт, а те пък – както персонажите от вековете на Резос и Троянската война. Една от целите на проекта СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА е да изследва обществото на траките такова, каквото е станало то столетия след описанията на Херодот и Тукидид, да възприеме дедите ни като развит европейски народ от късната античност.

Корица и фолио от новия комикс албум „Спартак. Легендата“ на Манолов&Манолов и Исторически парк, 2020 г., художeствен директор – Теодор Манолов, художници –Теодор Манолов, Десислава Илиева и др.

Откъс от романа “Спартак. Легендата” на Манолов&Манолов:

Книга 2: ГОСПОДАРЯТ НА ПЛАНИНИТЕ

Четиво с продължение 41

Верните кучета на Филип – агрианите, били въоръжени като наште люде – с пелти, връз които се зъбели грифони, и естествено, маждраци и криви махайри, или пък ходели хептен без нищо, а само с ромфеи – с тия тъкмо ромфеи, с които подир време щели да кълцат нозете на Поровите слонове по Индия. Носели те, подобно на медите, шлемове от фригийския тертип, линоторакси и навити меки ботуши. Македоните, естествено, ги пропуснали напреж и се потулили зад гърбовете им, та Лангаровите хрътки се движели по склона само на петдесетина разтега подир отстъпващите.

Влачели се дедите ти все нагоре и нагоре, теглейки за юздите изнемощели, претоварени коне, а сърце им се късало!… В дефилето, току пред очите им, се виждали ясно покритите с труповете на братята им бранни полета, а още по-натам – пламтящите им полтюни и селца!… Падали от изтощение, изпущайки багажа си в урвите, или пък се извръщали със сетни сили и поразявали преследвачите си с пестеливи точни изстрели. Зачудили се дали да не се юрнат обратно и да погинат, като изтребят колкото се може повече от нашествениците, ала водачите им все сочели нагоре – демек насам, и им крещели да не забравят, че имат по-важна мисия от заколението на няколкостотин поганци – да вардят свещения град!… (Елините го викат Петра, ама май не се е казвал баш тъй…)

По едно време гонителите се отказали да катерят непознатата планина, уморили се и се повърнали в равното. Патриарсите на племето ти, спасени, се разположили под билото, направили си опидуми и останали да бранят орловите си гнезда (последните си територии) от завоевателите, що се лакомели и за съкровищата в мистериозното поселище, и за находищата на ценни метали наоколо. В началото бригите (да, щото серсемите от Пела са си чисто и просто едни бриги, наши роднини, а не гръци, за каквито се имат) напирали често-често – идели, въоръжени до зъби, по опасните, изронени друмчета, оглеждайки се боязливо към страховитите канари надире. Укрити сред скалите обаче, медическите воини, облечени в кожи и останки от някогашното си снаряжение, ненадейно ги погребвали под порой от камъни, стрели и копия. Нееднъж обръщали вразите си в бягство и нееднъж струпвали край пътя пирамиди от черепите им – като предупреждение към следващи натрапници. Дълги години македонец не успял да пристъпи в Петра и даже да узнае точното му местоположение. Отскорошните горяни отблъсвали всяка атака връз светинята си още издалеч, докато опитите да бъдат завладени пресекнали съвсем. Душманите вдигнали ръце и ги оставили на мира…

Защо се назовали Чеда на Перкос? Щото в Перинтос в оная епоха освен храмове на Великата майка, имало и сумати оброчища на Господаря на мълниите, та тия новодомци по неволя постепенно приели древния бог за покровител и отец, приели, че той ги брани от врага. Затуй и татуирали назъбеното му копие на челата си, па го изрисували и връз щитовете си. Тъй заживели те край тайната твърдина и нагоре от нея. (Жреците въдворили в богоспасимия град, безтуй почти пуст, само тия, що били от благородно коляно, та ги приобщили към ордена си, а другите напъдили по чукарите.)

Ето как някогашните воини на Кетрипорис станали ловджии, коневъди, козари и селяндури, ето как взели да подивяват. Но тоя упадък не се случил изеднъж. В началото те се даврандисали, потегнали оръжието и доспехите си, та някъде към 140-ата одриска година взели да се спущат в долината на набези и да притесняват македонските и агрианските ветерани, що Филип заселил нагъсто покрай Реката-майка.

Натъкмени вече в рошави козиняви одежди като същи първобитници, яхнали дребни планински коне, отроците на Буреносния със светкавиците, изписани връз лобовете и пелтите им, нападали стръвно изникналите като пънчушки под южните склонове на Перинтос селища на поробителя – със спретнати къщурчици, преметени агорки и бели периптерчета. Опустошавали ги нашите хора, подпалвали ги, обирали ги до шушка, изпозаколвали малките гарнизончета на неприятеля, насилвали жените му до умирачка и редели посред развалините купчини отрязани чутури. Да си личи, дето има една дума, че аутохтоните не прощават! Сетне си се качвали обратно вкъщи и пирували с плячката като сатири, не, ами като същи скотове – превръщали се в отчаяни главорези и пияници!…

Повярвали си те дотам, че няколко лета по-сетне поели на поход с намерение да разграбят Амфиполис, като се възползват от отсъствието на железния Филип (тъкмо тогава той се бил понесъл да превзема Бизантион и града Перинт долу – при морето, оставяйки за регент в столицата младия си отрок – Александър, едва седемнайсетгодишен пикльо). Не подозирали сънародниците ти обаче що за звяр, аджеба, теглят за куйрука и наченали похода смело.

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА” ВИЖ http://www.facebook.com/SpartakosTheLegend

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s