ЛЕГЕНДАТА СЕ ЗАВРЪЩА!

Теодор Манолов и Любомир Манолов съживяват българския исторически комикс и роман с новата поредица СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА – римейк на първия български графичен роман – “Спартак”, излизал на серии през 80-те години на ХХ в. в култовото списание за разкази в картини “Дъга”. Очаквайте съвсем скоро на книжния пазар Първи том от поредицата романи, а ПЪРВА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА КОМИКСИ – “СИНЪТ НА НЕПОКОРНИТЕ”, ВЕЧЕ ИЗЛЕЗЕ. ПОРЪЧАЙТЕ Я ТУК:

https://ipark.bg/bg-BG/Souvenirs/Details/123

https://www.facebook.com/SpartakosTheLegend

От авторите:

Напоследък у нас се води безсмислен спор на следната тема: Били ли са предците ни – траките от епохата на Спартак, елинизирани, намирали ли са се за известен период под влиянието на елинистичската култура, или не? Тенденциозният подход на псевдопатриотите сред българските учени и любители на историята е яростно отричане на двупосочни взаимодействия между тракийския етнос и външния свят с изключение на т. нар. културни кражби отвън, дело на маргинални конспиративни сили. Получаваме следната комична ситуация: прадедите ни са институирали една стопроцентово херметична цивилизация, скарана с всякаква адаптивност и интеграция, изолирана в съвършенството си, архаична и непроменяема в течение на хилядолетия, от която чужденците перманентно “смучат” познание, художествено техне и мъдрост. Нашата книга е тук, за да разбие това порочно схващане чрез опит да се проследи едно многовековно взаимно проникване на културите, сиреч тя не е съчинение на “македонски специалисти”, пишман-родолюбци и шовинисти.

Корица и фолио от новия комикс албум „Спартак. Легендата“ на Манолов&Манолов и Исторически парк, 2020 г., художeствен директор – Теодор Манолов, художници –Eвгений Йорданов, Теодор Манолов, Десислава Илиева.

Откъс от романа “Спартак. Легендата” на Манолов&Манолов:

Книга 2: ГОСПОДАРЯТ НА ПЛАНИНИТЕ

Четиво с продължение 40

Парод

ЧЕДАТА НА ПЕРКОС

В случай че любезният читател е забравил как точно приключи предидущият опус на нашата провинциална епопея, нека подсетим: Спартак си обрал крушите от Еге подир почти кървава разпра с господаря на твърдината и се укрил в малка пещера край река Усойница, що двамата с Бититралис наричали „тайното място“. Прекарал там сам една нощ, а на втората, излагайки се на гибелна угроза, дошъл да го види осиновителят му. Между двамата се провел дълъг и неприятен разговор, от който момъкът узнал потресен, че въобще не е обикновен ратаин, както му било набивано в главата през целия му къс животец, а син на благородник – зибитида Золтес. Научил още и добре обмисленото намерение на ковача да го отпрати високо в Перинтос, в Небесни кошари – родното му селце, някогашна собственост на баща му, дето ужким щял да се нахожда в безопасност. Мрачна дупка било туй бедняшко мидне, обитавано от първобитни, неуки и оскотели същества – планинските чобани, ала нямало де другаде да се укрие младият беглец.

Въпросният, не по-малко тягостен, отколкото протяжен диалог, захванат преди Хромия и възпитаникът му да усмъртят Суратралис и Абезелм и довършен подир убийството, бе изложен от нас почти в цялост, ала все пак, за да не додеем съвсем, оставихме един любопитен пасаж от него за по-сетне. Та ето какво не засегнахме тогава:

Момъкът и старият му осиновител вече се сбогували омърлушени, когато първият изразил опасение, че Реметалк може като нищо да го открие там, дето отивал, и да го изправи на съд. Еднокракият припирал да се прибира в тетрапюргията, но нямало що, дължал на питомеца си известни разяснения. Затуй се запрял и както му било навик, вдигнал наставнически дебелия си показалец:

От парадинаста повече да не се боиш!… Ще бъдеш в земите на рода си и ако съблюдаваш Закона, никой не ще има власт над теб!…

Ала веднага подир тия утешителни слова се заел да плаши момчето с друго:

Сега обаче ми се ще да запаметиш нещо по-важно!!!… Отваряш ли си ушите харно?

– Слушам те – преглътнал Спартак притеснен.

Трябва да оцелееш сред тия прости горяни! И не само да оцелееш, ами да се наложиш над тях с поведението и ума си тъй, че когато станеш пълнолетен, когато навършиш двайсет и една години, да имаш и основания, и увереност да изискаш патримониалните си права. Ти си господар на онова място, е, поне на теория, ала още не им го заявявай – ще те пропъдят! Отиваш сред диваци, прекарали столетия в болести и мизерия, безпросветни невежи, що вярват във вехти, недодялани богове, ако изобщо вярват в нещо, и ценят човешкия живот по-ниско от тоя на добитъка си… Нявгашните горди Чеда на Перкос са здравата западнали!…

– Кои?… – не разбрал Спартак. – Чеда на кого?…

Хромия се поозяпал изнервен, пристъпил от крак на крак, сиреч от крака на дървената си протеза, явно размислял дали да не остави въпроса висящ, ала проявил доблестта да не го стори. И разговорът се отплеснал в твърде обиколна аверсия...

Уф… Ще трябва да ти разправя… Ама не съм ли ти споменавал за Чедата на Перкос?

Никак…

Добре – изпъшкал, погледнал към просветляващото вече небе и продължил: – Синове на Буреносеца – тъй се наричали сами предците ти по майчина линия, що обитават подножията на върховете, някога храбри и безмилостни мъже, бивши воини…

Когато Филип II – родителят на твоя любимец Александър, сразил Кетрипорис и завзел долината на Стримон, медите загубили и имущество, и семейства, и всичко. Едни от оцелелите (повечето всъщност) хукнали да се потулят из Дунакс, а други – не много над хиляда, що дотогаз служели като наемници на западните одриси, поели насам. Зарязани от одриските си челници и съюзниците си атиняни, които си спасили задниците оттатък Нестос, тия яко наритани юнаци отстъпили в Перинтос. Дотогава планината била табу, строго запретено за посещения място – тъдява нямало почти нищо освен скални светилища с опърпани жреци, отдадени на свирепа аскетика, и малки примитивни племенца – голтаци и варвари, които си поминували в горите от памтивека. Твоите деди се поселили в пустошта, едно, за да не васалуват на македоните, и второ, за да защитават някакъв свой таен свещен укрепен град, що според легендите се намирал тъкмо тук нейде – край Еге.

От тоя миг натам Хромия нацяло изключил, че бърза, па дал воля на пословичното си волнодумство. Обичайно мълчалив или по спартански лаконичен, станело ли дума за философия и история, бил в състояние да мели като хромел – с часове. Имал добра памет за подробности, затуй се впуснал енергично в още по-пространни и помпозни обяснения. (Тъй – епически и високопарно, било прието да се разправя за събития от миналото по онуй време.) Остатъкът от неговото импровизирано „епитоме“ представлявал следното:

Ранени и изнурени, пъплели отчаяните медически пелтасти по стръмнините, продухвани от ветровете, загърнати в кърпени зейри, нахлупили ниско лисичите си шапки, изтегляли се по козите пътечки с бой, гонени по петите от свежи, отлично снаряжени македонски пехотинци. И не само! Водели ония със себе си критски токсофори, прашкари и агриански аконтисти, що засипвали предшествениците ти с фъртуни от стрели и копия, та изрисуваните по щитовете на последните дракони замязали на таралежи. Хората на Филип, напети в кожените си фустанели, стегнати с дебели червени пояси, в металните си нагръдници, в беотийските си шлемове (на офицерите – и с пера), в солидните си наколенници, газели родната ти земя с коравите подметки на сандалите си и напредвали уверено нагоре. Асписите им, връз които святкала Ематийската звезда, заслепявали взора!…

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА” ВИЖ http://www.facebook.com/SpartakosTheLegend

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s