Студентката от НАТФИЗ Ванеса Гуджова за абсурда да учиш актьорско майсторство онлайн и за сила на любовта към изкуството

Ванеса Гуджова е първокурсничка в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Как се става актьор, учейки виртуално и за любовта към сцената, към любимите преподаватели и за бъдещето – говори Ванеса Гуджова, а въпросите зададе Анелия Крумова 

-Разкажете малко повече за себе си на читателите на Алтернатив прес?

-Театърът е моят смисъл и моята най-голяма любов! От тази година съм студентка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. В самото начало желанието ми да бъда актриса беше сякаш на шега, а днес имам няколко представления в сравнително малкия си професионален опит. Някои от тях играем с колегите ми и през този сезон – това са три пиеси, които белязаха пътя ми и обичам много – „Платонов“ от А. Чехов, „Красиви тела“ от Лора Кънингам и „Вечния април“ от Камен Донев. Скоро ни предстои да започнем репетиции върху един прекрасен текст от Иван Вирипаев. Моят първи учител в актьорството беше Стефан Къшев, който ми помогна да разбера истината за тази отговорна професия и че в театъра всичко се случва с любов и отдаденост. Той е изключителен професионалист и човек, на когото се възхищавам. Доц. д-р Тодор Мечкарски е другият ми преподавател, на когото дължа много. С него извървяхме дълъг път от моето развитие като млад артист и съм му благодарна за обичта му към творящото слово, която той успя да ми предаде. Най-голямата подкрепа дойде от тези двама мои Учители, а пътят ми ме срещна с доц. д-р Пенко Господинов и доц. Веселин Ранков, които ми дадоха невероятен шанс. Мисля, че човек не трябва да забравя коя е неговата посока и какво го води. Иска ми се никога да не спираме да търсим. Всичко зависи от нас самите.  

Вероятно не би трябвало още в началото да започвам с толкова сериозни въпроси? Но, кажете ми, според вас, пандемията погубва ли изкуството? И възможно ли е въобще нещо да го погуби? 

-Изкуство винаги е имало. И ще има! Пандемията не може да го погуби, но страхът може да унищожи душите на хората. Това е по-страшното.  

-А какво е да бъдеш студент в НАТФИЗ в този момент, който сам по себе си изглежда като една театрална постановка, а не като реалност? 

-Да бъда студентка в НАТФИЗ е една от сбъднатите ми мечти. Не съм си и представяла, че е ще попаднем в такива обстоятелства. Мисля, че никой от нас не беше. Разбира се, предизвикателство е и за студентите, и за преподавателите, но се опитваме да се справим. Смятам, че всички сме наясно, че обучението по актьорско майсторство онлайн е нелепо и невъзможно, но вярвам, че скоро всичко отново ще бъде наред. Въпреки пропуските в обучението, трябва да продължим в електронна среда, тъй като и да не успеем да направим няколко етюда и да изостанем от програмата не е толкова фатално. Най-важното в този момент е да опазим душите си (не само телата си) и близките около нас хора.  

 -И в тази театрална постановка, който се разиграва в света ни вече месеци какъв герой избирате да бъдете вие? Непукист, отговорен, спазващ мерките или не? 

-От тази част на обществото съм, която спазва мерките. На всеки творец му е трудно да изрече такова нещо, но според мен е безумно театрите да бъдат отворени. Да, публиката може би е в безопасност, но на сцената не сме. Там артикулираме активно, прегръщаме се, общуваме интензивно. Твърдя, че държавата не помисли за артистите по никакъв начин. Театрите трябва да са затворени, да се опазят актьорите и техните семейства, но е редно те да бъдат обезпечени, за да не остават отново без доходи или с минимални такива.  

-Според мен супермените в този театър се лекарите. Как мислите вие? 

-Безспорно! Лекарите са героите в този труден момент. Все по-често виждам медици, за които лекарската професия не е бизнес, а напротив – жертват себе си и се борят за живота на пациентите си. Струва ми се, че подценихме ситуацията и сега е редно да бъдем още по-отговорни, по-дисциплинирани.  

-Какво ви липсва най-много сега, сред всички ограничености..? 

-Като млад артист ми липсва срещата с публиката, но знам, че след като отмине всичко това, хората ще се завърнат в салоните още по-жадни за култура. Липсва ми и съпричастността, загрижеността. Сякаш сме ги забравили. Забравили сме какво е да обичаш без да поставяш условия. Без да очакваш. Забравили сме истината. Позволили сме страхът да ни води. Мой любим и много актуален цитат от творчеството на Кърт Вонегът е: „Ние сме това, което претендираме, че сме, затова трябва да внимаваме какво претендираме, че сме.“ Вярвам, че трябва да водим своите битки всеки ден – онези, в които сме истински. Да се борим за любовта. Да бъдем смели и да изживяваме без страх. 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s