Керана Ангелова:„Мястото Янтара” е сага, една семейна история от началото на миналия век, от времето на войните до наши дни, която разказва животите, съдбите, любовите на четири жени от едно семейство

Въпросите зададоха Тошко Стоянов и Доника Кошничарова

Керана Ангелова е автор на стихосбирките: „Лято“ (1982), „Подземна река“ (1988), „По-беззащитни глухарчета“ (2000), „Kaтокала, името на пеперудата“ (2006), „Видения“ (2008), „Времена“ (в съавторство с Роза Боянова и Калина Teльянова, 2007), „Леванте“ (2014), на сборниците „Зана. Папазини“ (повести, 1998) и „Един след полунощ“ (есета, 2013), както и на романите: „Елада Пиньо и времето“ (2003; 2009; 2014, на англ. 2016, САЩ), „Вътрешната стая“ (2006; на англ. 2016, САЩ), „Улицата на пеперудите“ (2010), „Слънчогледи за Мария“ (2013) и „Видение в Мемфис“ (2016).

Прозата и поезията й са удостоявани с национални и регионални литературни отличия. За романа си „Елада Пиньо и времето“ авторката е удостоена с наградата „Белетристична книга на годината“ на Сдружението на българските писатели, с още три национални награди, сред които „Награда на читателите“ и номинация на журито в първия конкурс за български роман на Фондация ВИК, както и номинация за Наградата „Христо Г. Данов“. Романът „Улицата на пеперудите“ е носител на отличието „Най-добра белетристична книга“ на фондация „Либер“ и стига до финалните номинации на Наградата „Елиас Канети“ и на Конкурса за роман на годината на НДФ „13 века България“. Предстои „Елада Пиньо и времето“ да излезе на немски език в Швейцария. Нейни стихотворения са публикувани в чуждоезични издания (САЩ, Италия, Холандия, Русия, Македония, Унгария, Грузия, Полша, Испания).

-Как се роди идеята да напишете романа „Мястото Янтара“?

– От уж случайно разменени реплики с две приятелки, които ме заредиха емоционално. Говорехме си за моите романи, за войната, която често разказвам в тях, за живота като по-голям и по-силен от всички войни, за нещата от живота, които се оказват спасителни, като любовта например… Точно тогава си казах, че мога да продължа да разказвам тези сюжети с нови герои, с нови истории, с нова силна емоция. И скоро след това започнах да пиша „Мястото Янтара”.

Репортерът ни Тошко Стоянов в разговор с писателката.

Защо избрахте точно това име?

– Защото с тези две думи то се превръща в ключ към цялостната история. Ще отделя откъс от романа, който може би ще доизясни на читателите ви защо съм избрала това заглавие, а вие може да си го публикувате към интервюто.

Какво този път е различното в тази творба?

-Всъщност всеки мой роман е различен от останалите. Приличат си по това, че съм ги написала аз, казано с усмивка.

Какво място заема любовта и любовната история в него?

-„Мястото Янтара” е сага. Една семейна история от началото на миналия век, от времето на войните до наши дни, която разказва животите, съдбите, любовите на четири жени от едно семейство. Най-младата е Янтара, разказвачката на спомени. В първия план на повествованието любовта заема основно място – любовта на всяка една от тези четири жени, всяка в своето време. Във втория план основна фигура е Левтер, прадядото на Янтара. В този план действието се развива по време на Първата световна война. И в двата паралелни сюжета, които се „усукват” един с друг, винаги и навсякъде се появява всесилната спасителна любов. Любовта по всяко време, особено в най-трудните, в най-драматичните от тях наистина е милосърдната спасителка насред грубата реалност на житейския контекст. И няма как сагата да не се преплита с любовната тема, няма начин, защото любовта е същественото в живота на всички хора на тази планета.

На представянето на романа присъстваха неговият редактор Добрина Топалова и актрисата Англика Бояджиева! Как съдбата Ви събра с тях и станахте приятелки?

Актрисата Аглика Бояджиева, писателката Керана Ангелова и редакторът Добрина Топалова-едно истинско и дълготрайно житейско и творческо приятелство.

– С Аглика Бояджиева се познаваме от най-младите си години, тя е светъл, емоционален, искрящ човек и разговорите ни с нея винаги ме тонизират. С Добрина Топалова се сближихме преди 15-ина години, но пък да се открием една друга като вътрешен свят, като споделяне на едни и същи ценности, на една и съща мярка за литературата и за живота беше наистина посочено от пръста на съдбата. Тя е дълбок ум, много дълбок, проницанието й стига до самия извор на нещата и да разговаряме дълго и напоително за мен е много, много съществено.

Керана Ангелова Откъс от романа „Мястото Янтара”: … Някъде в следобеда свири музика. Много далече, съвсем както в детството, са пуснали радио, едва-едва я чувам. По-скоро, усещам я. Сякаш е от само себе си, не от кутията на радиото, а съвсем свободно приижда от всички посоки на ефира и трепти над слънчасалия ни двор. Или като да извира от мен, направо от мозъчните ми гънки или от паметта на душата, от клетките ми може би, човешкото тяло притежавало 100 000 милиарда клетки, грандиозна работа, колосална работа си свършил, Господи, така си е и каква изумителна възможност е всъщност, музиката да извира направо от човека, а също и любов без причина… както съм се отпуснала насред своето място и музиката се издига, не е ли това съвършено проявление на безсмъртието в мен, мисля си лениво. Това, което преживявам като музика, навярно е истина, която ме прониква на клетъчно ниво, на езика на съвършеното незнание и може би поради тази причина на езика на някаква изначална мъдрост: Аз съм Мястото на всичко това. Пристига Ламбро, носи ми изстуден айрян в запотена чаша. Поемам я и във внезапен порив опирам буза в малката й суха ръка, осеяна цялата с кафеникавите калинки на старостта. Много си се умислила, казва ми, за какво толкова мислиш… За нищо, Ламбро. Мисля сложно за простите неща, а не трябва. Тя погалва косата ми: Не ме забравяй, слънце мое, когато отлетя оттук. Наближава времето Левтер да си ме прибере там горе. Поглеждам зажумяла малката ни старица, която цялата свети под слънцето и изговарям на глас мисълта си отпреди малко: Как мога да ви забравя, Ламбро, когато и аз съм мястото. Всички ние заедно сме. С миналото, настоящето, а със сигурност и с бъдещето на всеки един поотделно и заедно. Ами не е ли така? С реката и планината, с морето, с всички нас и с хората наоколо. Мястото сме. А пък без прадядо и преживяното му то нямаше да е такова, каквото е. Място за обичане на живот и смърт. Така си е, казано просто за простите неща, прабабо на светлината…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s