Актрисата Аглика Бояджиева:Нашата професия е духовна, ние сме тези, които трябва да правим хората щастливи

Интервю на Тошко Стоянов

Вие сте великолепна актриса и едва ли има човек, който да не Ви познава от сцената. Нека започнем това интервю с разказ за Вашия ранен живот и нещо, което малко хора знаят.

– Родена съм на 20-ти март, миналия век в град Русе. Мама и татко там бяха актьори. Първата ми роля на сцена беше в „Мадам Бътерфлай“. Бях само на 2 годинки и половина. Имам много ярки спомени от най-ранното си детство. Спомням си един случай, когато бях много зле, бях болна и не можех да стана от леглото, а мама ми каза : „Ако искаш, ще извикам друго момиченце, което ще те замести.“. Но аз бях решила да отида. Пенка Маринова, една много известна тогавашна певица, след като минало представлението, казала на майка ми: „Тя беше като парцал, отмаляла цялата, не можеше да стои на краката си. Но, когато дойде време да излизаме на сцената, аз я взех и я сложих на рамо, а тя се изпъна като лък. Щом стъпи на сцената – все едно нищо не е било“. И допълнила: „Да знаеш – това дете ще стане артистка“. Участвах в още две представления, а после родителите ми се преместиха в Добричкия театър. Когато дойдохме в Бургаския театър, спомням си, Людмил Стайков правеше една пиеса „В края на нощта“ – там вече имах роля с думи. След това играх в „Престъпление и наказание“. Имах проблеми в училище с математиката и веднъж татко ми каза: „Ти нали разбираш, че с тия двойки и тройки ще станеш една чистачка по улиците?“. А аз съм му казала: „Не, тате, ще стана актриса.“ И доста убедително съм го казала. Животът ми в театъра като дете – за мен всичко в театъра имаше душа. Зад кулисите, в гримьорната, където винаги ми миришеше на лепило за мустаци – там израснах, там просто съм била вкопана. Седяла съм с часове по време на репетиции. Знаела съм наизуст почти пиесите. В училище, в Руската езикова гимназия, участвах в рецитали и това беше безкрайно удоволствие за мен. Станах актриса – влязох от раз във ВИТИЗ, в класа на професор Михайлова. Илия Добрев и Петър Чернев ми преподаваха, бяха по това време асистенти. След като завърших, дойдох в Бургаския театър, защото за мене Бургас е голямата ми любов – прекрасен град, прекрасна творческа атмосфера, с много ярки личности – художници, поети, музиканти, артисти…

Кои срещи и моменти от Вашия артистичен живот няма да забравите?

– Никога няма да забравя един случай: Вървях в София, по ул. „Раковска“, тъкмо ме бяха приели във ВИТИЗ, първи курс и изведнъж някой ме извика по име. Обърнах се и на отсрещния тротоар видях великия Апостол Карамитев. Но аз никога не съм се запознавала с него. Изглежда просто е знаел, че съм от Бургас. Не можех да повярвам на очите си! Беше се спрял и ми махаше с ръка. Аз също, но едва я вдигнах. Той за мен беше идол. Каза ми: „Здравей и на добър час!“, аз му благодарих. Това беше незабравима среща, като старт в попрището беше. Никога няма да забравя как ме посрещнаха колегите в театъра в Бургас – като свое дете. Съветвали са ме, давали са ми препоръки за ролите, старали са се да се чувствам прекрасно, давали са ми кураж. Животът ми в театъра – една безкрайна приказка. Без театъра животът ми щеше да бъде сив и скучен.

Играхме пиесата „Сън“ на Иван Радоев в камерна зала на Операта. Понеже тази пиеса се поставяше и в Народния театър, ми се обадиха оттам и ме питаха дали мога да отида във Варна и да заместя Йорданка Кузманова. В спектакъла участваха Велко Кънев, Наум Шопов и Борис Луканов. Съгласих се. Голямо изживяване беше, защото се срещнах с три големи – личности и артисти. Бях безкрайно впечатлена. Имах една банкнота и ги помолих да ми дадат автографи – върху нея. Още я пазя тази банкнота. Играла съм с Тодор Колев – правихме пиесата „Догодина по същото време“. Велика среща беше! В пиесата „Имате ли огънче“ на Недялко Йорданов, също съм играла с Тодор Колев. Игралa съм и с Георги Калоянчев в Бургас в пиесата „Вражалец“. Има срещи, които ще останат вечно в съзнанието ми!

Репортерът ни Тошко Стоянов в разговор с харизматичната Аглика Бояджиева.

А най-лесната и най-трудната Ви роля?

– Ролите са като децата. Даваш нещо от себе си и ги заобикваш. Някои роли стават много по-лесно, защото има много повече от теб в това, което чрез ролята искаш да кажеш. Има роли, които са по-лековати и по-смешни, но пък знае се, че е трудно да играеш комедия. Играла съм в комедийни, трагични, драматични роли, в малки роли, които са ми били любими. Не мога да ги разгранича. Най-трудните роли са в богатата драматургия, но пък са интересни. Когато има какво да търсиш вътре, да изследваш, да го пресъздаваш, тогава ти е по-скъпо, защото много повече си дал в ролята.

Артистичният ген присъства във Вашия род и той се предава и на дъщеря ви Милена…

– Дядо ми беше един от основателите на силистренския театър. Майка ми и баща ми имаха своята творческа кариера. Сестра ми също беше актриса в Добричкия театър и там се установи. Аз съм четвърто поколение актьори. Дъщеря ми Милена е пето. Милена и съпругът й Орлин Карагьозов са завършили ВИТИЗ в класа на Стефан Данаилов, там са се запознали. Моят внук Орлин може би той ще бъде шесто поколение артист. Това, което ти е вътре в сърцето, в душата и ти е най-скъпо, то те води. И когато човек вярва много силно, се случва!

Съществува ли за Вас благородна лъжа?

– Аз съм актриса и работя с душата и сърцето си. В тази любима моя съдбовна професия, работим с най- тънките струни на човешката душа, за да пресъздадем един образ. Играта на сцената е истина, когато тя вълнува, когато разсмива и разплаква публиката. Ако артистът не изстрада със сърцето и душата си ролята, която играе на сцената, той не е честен със себе си и в преживяванията си с публиката. А публиката е най-големият съдник.

Имате ли любимо място?

– Обичам да ходя при морето! Към края на лятото бях на плаж, отдавна не бях ходила. Прекрасно е морето – то е най-великият доктор. Дори само да го наблюдаваш, ти действа като медитация. Човек там се възражда.

Kакво място заема музиката в живота ви?

– Любовта ми към музиката и пеенето наследих от майка ми, която пееше фантастично. Баща ми, сестра ми и аз също пеехме. Обичам да пея. Пяла съм в театрални постановки. Това е другата моя страст. Когато бях малка, казвах, че ще стана артистка, а дали ще танцувам, ще пея или ще бъда актриса ще реша. Станах актриса, а тази професия обединява всички тези неща.

-Кое е най-важното качество, което един артист трябва да притежава?

– Нашата професия е духовна, ние сме тези, които трябва да правим хората щастливи. Най-важното качество за един артист е да обича живота, хората и да може да прощава!

Един коментар към “Актрисата Аглика Бояджиева:Нашата професия е духовна, ние сме тези, които трябва да правим хората щастливи

  1. Може да е великолепна актриса,но дали е великолепен човек……………..по този въпрос може да се спори! На Аглика нищо човешко не й е чуждо,склонността към интриги и клюки,ровичкането в чуждия живот също…Това никак не е достойно!

    Харесвам

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s