Александра Алгафари:“Хубаво е да можем да се връщаме към онова състояние, така присъщо за децата, да се радваме на малките неща“

Интервю на Мишел Петрова

Александра Алгафари, която е неорайхиански аналитичен психотерапевт с дългогодишен личен опит в психотелесната психотерапия. Тя е член на Българско неорайхианско психотерапевтично дружество, на Европейската асоциация по телесна психотерапия и на редакторския екип на International Body Psychotherapy Journal. Дъщеря на Мадлен и Нидал Алгафари.

Как да бъдем щастливи, когато имаме труден момент?

-Няма универсална формула, която да е валидна за всеки човек. Трудните моменти могат също много да варират. Каквото и да ни се случва обаче важи, че и това ще мине. В реалността не съществуват винаги и никога, а единствено пулсацията на живота, в която има и възвишения и спадове. Ако тях ги нямаше, графиката на живота става права линия, а знаем какво означава тя на машините в болниците. Най-ценната възможност в трудните моменти е да се опитаме да разберем какъв урок можем да научим от тях. Добре е да знаем и че болката е естествен спътник на живота. С болка дори идваме на този свят, но не от всяка болка се умира – някои болки са ни нужни, за да растем.

Как да преборим страховете си?

-Имам един много любим цитат от фантастичния роман Дюн – „Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“ Всъщност единственият начин да се справим със страховете си е като се срещнем с тях. Тогава ще видим, че не са смъртоносни и че имаме силите да се справим с тях.

Защо много хора се страхуват от неизвестното?

-Страхът от неизвестното е единственият страх, който съществува. Когато човекът е еволюирал в homo sapiens sapiens, се е сдобил с мозъчна кора, която му е позволила да мисли за бъдещето. С мислите за бъдещето идват и мислите за смъртта и новото абстрактно мислене на умния човек започва да се чуди какво следва след нея. Е, не ни е дадено да знаем това. Знанието ни дава усещане за контрол, а смъртта и какво следва след нея са неконтролируеми и ни карат да се чувстваме безсилни. Всичките ни страхове произтичат от това. Изборът е дали да се смирим и да приемем неизвестното или цял живот да се страхуваме от него. А дали не е по-полезно вместо да се притесняваме за това как и кога ще умрем да започнем да мислим как и кога ще живеем?

-Разболява ли се тялото, когато душата е болна?

-Да. Според статистиките на Световната здравна организация, голяма част от познатите ни заболявания се влияят директно от стреса. Специалистите са признали десетки заболявания като психосоматични, т.е. предизвикани или усложнявани от психични фактори. Някои от тях са улцерозният колит, астмата, ревматоидният артрит, хипертонията, тиреотоксикозата. Онова, което се случва в душата ни (чувства и емоции) ,има своето материално проявление под формата на биохимията в организма ни, нервни сигнали и мускулно напрежение. Щом емоциите предизвикват подобни физически реакции, съвсем естествено е да могат да предизвикват и различни, по-дълготрайни или по-мащабни състояния в тялото като болестите.

Как да излекуваме душата от страх, притеснение и чувството, че си в задънена улица?

-Като започнем психотерапия. И тук отново няма един най-добър начин за справяне, тъй като всеки човек е различен. Психотерапията е онзи процес, в който изследваме душата си, откриваме несъзнателни механизми, през които се промъкват страхът и притеснението и опитваме да ги променяме. Да, миналото не можем да променим, но можем да сменим отношението си към него и така да променим отношението си към настоящето и бъдещето.

Какво всъщност е щастието и защо едно дете е щастливо от един сладолед, а един възрастен може да има много, но да се чувства празен?

-С порастването, порастват и трудностите, с които се срещаме. Детската безгрижност се измества от множество отговорности. И това е нормално. Проблемът идва, когато забравим за детето вътре в нас, на което още му се скача в локвите или му се крадат череши, и станем роби на сериозността и ежедневието. Хубаво е да можем да се връщаме към онова състояние, така присъщо за децата, да се радваме на малките неща. Но затова е добре съзнателно да им обръщаме внимание. Трудно ще забележим красивите цветя покрай пътя, ако носът ни е забит в телефона или главата ни се занимава с проблемите в работа постоянно. А щастието е именно път. То не е нещо, което преследваме и някога в бъдещето ще стигнем. Така можем да си изживеем целия живот без никога да пристигнем в онова мечтано бъдещо щастие. А то винаги е тук и сега. Щастие е да поема глътка свеж въздух. Щастие е да се събудя днес и да имам цял ден, в който да сбъдвам потенциала си. Щастие е да гледам красивия залез, който никога няма да се повтори.

Казват, че смехът лекува, но е трудно да се смеем, когато ни е тежко, в такъв случай плача помага ли?

-Плачът обезателно помага, но е важно да не бъде единственият ни достъпен отговор на тежки ситуации. Плачът облекчава и дори изчиства организма от токсини, но невинаги е точната реакция, от която имаме нужда. Например, ако сме ядосани, реакцията на гнева не е плач, а е категоричност, отстояване, казване на „Не“. Ако плачът замества други реакции, които избягваме, то той няма да донесе облекчение.

Как да успяваме да казваме „НЕ“, да слагаме границата за личния ни живот и да сме заобиколени от нещата, които ни доставят удоволствие и радост?

-Като най-накрая поставим себе си на преден план – не просто да бъдем фон на живота си, а да се превърнем в централна фигура. В крайна сметка, ако нас ни нямаше, нямаше и да има наш живот. Редно ли е тогава да го прекараме целия в съобразяване с другите и безкрайно раздаване на енергията си? Искрено вярвам, че щом сме на този свят, имаме право на радост и удоволствия. За да постигнем радостта и удоволствията, ще ни се наложи и да поставяме граници по пътя си.

Какво мотивира хората да се променят и защо има период, в който искаме да сме сами?

-Всичко в този живот е непостоянно – от човеците до скалите. Променяме се заради обстоятелствата, в които живеем, но най-ценна е съзнателно избраната промяна. Един мой преподавател казваше, че хората избират да се променят само ако ножът е опрял до кокала и нямат друг избор. За съжаление обикновено чакаме обстоятелствата да станат непоносими, за да не ни остане друг избор освен да променим нещо. И тогава често се появява необходимостта да останем насаме със себе си, за да си дадем равносметка, да преосмислим ситуацията и поведението си и да планираме нови ходове на действие. Поглеждането навътре и оставането сам е безценен ресурс, който може много да ни помага.

Щастието има ли тайна?

-Тайната на щастието е да спрем да го преследваме и просто да го живеем. Днешният ден е безценен. А животът ни се състои от дни. След време, когато погледнем назад към него, ще е хубаво да видим, че е бил низ от щастливи дни, а не, че е бил прекаран в безкрайно гонене на илюзорното бъдещо щастие.

автор Мишел Петрова

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s