Мария Илиева в разговор за баланса между поезията и медицината

Лияна Балканска, наш кореспондент за Русе

Мария е едно младо доказателство, че науката и изкуството могат да срещнат пътищата си. Че нищо не е невъзможно. Че мечтите се сбъдват. Че точно като един супергерой денем можеш да лекуваш пациенти, а вечер да правиш същото, само че този път чрез едно по-различно лекарство – думите. След разговора с нея, всичко що се носи из главата ми е мисълта, че може би медицината и поезията имат нещо общо – да раздаваш от себе си, а по този начин да помагаш на другите. Може би – със сигурност.

– Привет! Нека те опознаем – Разкажи ни малко повече за себе си, интересите, мечтите и целите. Каква е тази формула, която води до самата Мария Илиева?

Здравейте и благодаря за поканата да участвам в това интервю! Трудно ми е да се дефинирам, защото съм много изменчива натура. Бързо променям интересите си, а мечтите и целите са много лични, за да ги споделя спокойно. Аз живея на принципа „Труди се в тишина, нека резултатите говорят вместо теб”.

-Пишеш от петнадесетгодишна, но какво се случва тогава, та да „отключи“ това призвание? Как започваш да изпитваш тази любов към думите?

-Любов към думите изпитвам от малка, когато още не можех да чета и събирах всички деца в детската градина с отворена книжка, имитирайки тази дейност. Нямах търпение да се науча.
Започнах да пиша от 11-годишна, когато с моето семейство се преместихме от родния ми град Пазарджик в Пловдив. До този момент изразявах себе си чрез музиката, защото свирех на пиано с моя брат близнак. Смяната на обстановката за едно дете е стрес. То изведнъж губи контакт с близки и приятели. Тогава се наложи да прекъснем и уроците по пиано. За много кратък период осъзнах, че съм сама. Нямаше на кого да споделя. Нямаше с кого да изляза. Тогава започнах да пиша от душевна нужда, а не от някаква суета или скука.
Между 11 и 15 годишна възраст ми се случиха познатите на всеки тийнейджър – несподелена любов и предателство от приятел. Творчеството ми от този период има по-скоро тъмен нюанс. Имам и написана книга от тогава, но тя стои заключена и не смятам да вижда бял свят.

Когато бях на 15 се преместихме отново – този път в София. Тогава започнах да гледам по-философски на нещата и творчеството ми придоби различни нюанси. Завършила съм Втора Английски Езикова гимназия „Томас Джеферсън”. Там редовно се организираха състезания по творческо писане и аз участвах във всяко едно. Така се изгради по-зрелият ми творчески подход и затова отговарям, че съм започнала да пиша от 15-годишна, а не от 11.

-Знам, че си и студент по медицина, напълно различна сфера. Как успяваш да балансираш между тези два свята – изкуство и наука?

-Аз съм много емоционален човек и в нашата професия е често срещан „бърнаут синдрома”. Обичам да се раздавам за пациентите, но ежедневният контакт с толкова много хора е изтощителен. Винаги съм търсила отдушник в изкуството. Затова започнах да свиря на китара, защото музиката ми липсваше, а пианото не беше при мен. Писането беше прекрасен съюзник, защото много по-лесно е да носиш със себе си лист и химикал или дори телефон и лаптоп. Изкуството и науката винаги са били неизменна част от мен. Не мога да съществувам без едното или другото.
Медицината е необятна наука – нищо чудно, че лекарят учи цял живот. А аз , като човек на изкуството, ако мога да се нарека така, винаги съм се опитвала да капсулирам пространството, познанието, емоцията и спомена. Творецът в мен би казал – че иска да обхване необхватното, а човекът в мен би казал – че иска да бъде полезен и да помогне на друг в беда.

-Социалното дистанциране би следвало да е сбъдната мечта за един автор, а за студент по медицина – още повече! Разкажи ни как запълваш това време. Захващаш ли се с нови проекти, идват ли ти многобройни идеи или по-скоро усещаш еднообразието като техен враг?

Проблемът при мен е, че винаги имам нова идея, но рядко имам това време – да се отдам напълно и да я осъществя. Карантината ми даде точно това, от което имах нужда.
Не усещам еднообразие, даже напротив. Постоянно си намирам занимание – дали ще чета, пиша, уча, спортувам или свиря – няма значение. Всичко това ми доставя удоволствие.

-Първата ти стихосбирка „Как миришат книгите“ обаче също излиза по време на карантината, та мечтите не спират да се сбъдват! Нека разберем повече за нея. Да започнем с трите лесни въпроса –кога, защо и как? Да завършим с нейното послание.

Карантината ми даде нужното време да реализирам мечтата си. Като повод използвах рождения си ден – 11ти април. Това беше най-прекрасния подарък, който можех да си направя. Държах да я издам сама, защото само така щяха да се изпълнят всичките ми желания, а и предпочитам ако нещо се обърка – грешката да си е изцяло моя. За мой късмет, резултатът надмина очакванията ми.
Нейното послание е към мен и всички четящи я – можеш да се справиш с всичко, само не спирай да вярваш в себе си и никога не се отказвай.


-За край на нашето интервю те предизвиквам да вдъхновиш читателите. Можеш да използваш всяка дума, изречение, стихотворение, чужда или своя мисъл – всичко, що сметнеш за правилно.

Мечтите се сбъдват!

maria.ilieva.poetry

С Мария Илиева можете да се свържете в инстаграм:

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s