В дебрите на класическата литература и новите заглавия ви повежда репортерът ни Теодор Радославов

Скъпи читатели, от днес започваме нова рубрика, посветена на историята на родната класическа литература, както и западноевропейските автори. В нея репортерът ни Теодор Радославов ще ви запознава с не много познати заглавия на българските класици, ще пали интерес към чужди такива творби, ще следи за вас новите издания на пазара, които заслужават вашето внимание и ще ви поведе по тежкия път на издателския процес у нас и в света. В тази страница Теодор ще ви посвещава в разговорите си с известни издатели и ще опита да бъде медиатор между младите творци и родните издателства.

СТАРТИРАМЕ РУБРИКАТА С ПОЧИТ КЪМ ПАТРИАРХА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ИВАН ВАЗОВ И ВИ ПРЕДСТАВЯМЕ РОМАНА „НОВА ЗЕМЯ“!

Много хора са чували за романа „Нова земя” на Иван Вазов, но за разлика от романа „Под игото”, никой не го е чел. Чували сме в училище, че „Нова земя” е нещо като продължение на „Под игото”, разказващ за живота в следосвобожденска България. Знаем, че някои от героите в романа са същите, знаем, че Боримечката станал депутат в новоосвободена България, и че романът бил несполучлив, затова и заслужено отдаден на забрава.
Че това не са нещо повече от глупави клишета, човек разбира още при прочитане на първите страници на този роман. В това имах възможност да се убедя през изминалото лято. Имах щастието и времето да прочета „Нова земя”, по време на почивката си в град Хисаря, през лятото на 2016 година.
Романът излиза за пръв път от печат през 1896 година, т.е. 18 години след Освобождението на България и 11 години след Съединението на Княжеството и Автономията. Именно така е наричана най-често Източна Румелия в романа – Автономията. Наричана е още Южна България или просто Тракия. А главата, в която се срещаме отново с Боримечката е озаглавена „Тракиец”. Вазов обича и често превъзнася родна Тракия, това е без съмнение.
Първите три части от книгата са силно впечатляващи. Самият Вазов представя себе си в романа, под името и личността на героя Стремски. Тези начални три части са доста лични, дори и да приемем, че само малка част от описаното е действително случили се събития. Бягството на българското население по време на Априлското въстание през Балкана Вазов прави по записките на майка си Съба Вазова, а вероятно и според други разкази. Дори и посредствен литературен критик би разбрал, че именно поради тази лична страна, романът няма как да достигне популярността на „Под игото”.
Разбира се лични са и следващите четири части, но все пак в тях вече преобладава общественото, политическото, културно-историческото. Забелязва се една литературна размесеност, между отделните части, което е отбелязано от критиката веднага след излизането на романа. Но тя не е толкова натрапчива и романът би могъл да мине за напълно хомогенен, пред непретенциозния читател.
В края на романа например, са представени тежки и грозни балкански сцени и непосредствено след това Вазов ни води на пътешествие до Женевското езеро и Париж, в центъра на който вече блестят електрическите лампи. Тази неголяма част от романа напомня по жанр по скоро на пътепис, но все пак сравнително успешно втъкан в основната идея на романа.
Все пак една от основните причини романът да не е толериран в периода 1944 -1989 година, а и след това, са острите изказвания на Вазов по отношения на социализма, ярко изразени в главата „След кулата“ на част пета. Тази критиката е толкова остра и живописна, че не може да бъде прескочена или „замазана“ с фрази от рода на тази, че Вазов не е разбирал или не е бил узрял за да прозре великата идея на социализма и т.н.
Интересни и любопитни са от дистанцията на времето и кратките, макар описания на стари местности, улици, къщи в следосвобожденско Русе, Берковица ( Бреговец в романа), Хисаря, Сопот (Бяла черква) и разбира се град Пловдив. Днес това са едни едва ли не ценни краеведски описания, които могат да бъдат използвани от етнографи и краеведи изучаващи миналото на различни наши градове.

Четейки го се върнах няколко години назад, когато съпреживявях народния подем, опиянение, трагизъм и печал. Дали разбрах величието на това дело? Дали разбрах значението на този епизод от историята ни? Не, но пред мен трепкаше живата нишка на едно отминало време, наниз от емоции. Страхът, любовта, смелостта, мъченичеството, лудостта. Живи, напълно оживели.

Сега държа друг роман, но изтъкан от същото авторово умение и желание. Да опише едни истории, останали скрити от “ голямата история”. Историята на един син видял с очите си смъртта на града си, на баща си. Българската кръв проляна встрани от епопеята при Шипка, обсадата на Плевен. Стремски е син на една току що родена държава, идеалист и вярващ силно в едно светло бъдеще. Четях напрегнато, пренасян през една висока планина, мрачните и долини, ехтежа на водопад скрит в недрата на каменното сърце на България. След това в един европеизиран Русчук. Светлината на новата епоха се отразява в очите на младия и влюбен Стремски, заедно с тъмата на едно морално падение. Градът крие от него многото си лица. Едно обичащо със силата на вярата си сърце и срещу него една суетна и еснафска маска.

Описанието на срещата с едно историческо лице като Дондуков-Корсаков , прави романът все по- реален. Това не е просто авторова фикция, това не е просто литературна творба, това е описание на вече сводната млада държава и всички гнили язви, появили се по тялото и духа й.

Завръщането в родния край, пречистващата любов на обичащите очи, новото начало. Пловдив, столицата на Източна Румелия. Авторът реди своята панорама. Изпъстря я с лицата на невярна жена, разбойници, политици със морал разяден от безкрайната жажда и глад за пари, пари и власт. Изборни сблъсъци, един светски живеещ свещеник. Нова Земя. Прокрадва се мрачното предчувствие за бъдещите дни, а народът в опиянение подготвя нова революция. Но тази е различна. Площадна и неясна за мнозина. Съединението, което е национален празник, е възможния край на свободна България. Дали народът е узрял за свободата си или ще се пороби отвътре. Романът завърши с онази геройчна война срещу Сърбия. А Стремски? Какво е мястото на един идеалист, чертаещ път към утрешния ден с ясни думи, които сега ще ви цитирам:

“На България трябват сега мозъци с трезви мисли, глави, пълни с положителни знания; трябват наставници, които възпитават младото поколение в човещина, да му образуват характер. Трябват мъдри мислители, които да ръководят умовете към доброто и напредъка! Какво не трябва? Трябват знания, куражи, самоотвержености, които да градят, създават, оживотворяват – не да разстройват. Трябва да се възцари великата любов към труда. Трудът, който да покрие със златни ниви нашите безконечни изоставени полета, да раззелени с гора нашата оголена земя…”

Творбата е призив на самия автор чрез лирическия герой, призив и към всяко друга поколения, защото Нова Земя е възможна само чрез тези вътрешни качества и отдаденост.

Дали трябва да се прочете този роман? Той трябва да се изживее. Докато сърцето не забие, докато сълзи не покапят и ръцете не се свият в юмрук, докато не вдишате нов въздух и не отворите нови очи. Това е роман за прераждането и смъртта, роман за една мечтана, но и възможна “Нова Земя”.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s