Асен Великов: „Искам да ме запомнят като будител…“

Интервю на Анелия Крумова, кореспондент на в-к „Алтернатив прес“ за Кърджали

Снимки на Асен Великов са обиколили целия свят. Идеята на фотографа е да снима природните красоти на родината, запазените обичаи, и да ги припомня на българите тук и в чужбина. Неговият апел е да пазим България за внуците си. Какво друго споделя той, ще видим в разговора му с Анелия Крумова.

-Разкажете ни как започна Вашата история на фотограф?

-Първият ми допир до фотоапарат беше през 1979-80 година. Мой съученик и приятел Адриан снимаше всички екскурзии и сбирки на класа и ме запали с идеята и аз да документирам моментите от живота и красотите около нас. 1981-ва баща ми донесе от Монголия и ми подари и първия ми фотоапарат „Зенит 3М“. Железен апарат. В пряк и преносен смисъл. Трябваше обаче да се уволня от казармата чак през 1982, за да мога да снимам с него. Стоеше си в къщи и си ме чакаше. И така след уволнението продължих образованието си във ВМЕИ “Ленин”– София, сега Технически Университет. Открих къде се помещава фотоклуба и малко с неувереност отидох да осъществя ученическата си мечта. Попаднах на много свестни колеги и понаучих много неща с питане, мерак и практика. Завърших следдипломно Кино и фотодокументалистика и успях да документирам прехода или по-точно подмяната на системата 1989 …..

Можете да снимате девойки от подиуми, но вие насочвате прожекторите към девойки, облечени в носии. Не отразявате модни ревюта, а показвате българския фолклор и традиции. Защо?

-Аз общо взето снимам всичко, което привлича погледа ми. И девойки на подиума, и хора на улицата, и птички, и пейзажи. Т.е. всичко красиво, кото ни заобикаля. С девойките в носии стана случайно. До толкова случайно, че една позната ме помоли да снимам моми в Бистрица на Лазаровден. Отидох и бях единствения фотограф на празника. Сега вече фотографите са повече от лазарките. Времето беше чудесно, лазарките бяха прекрасни и най-важното и те харесаха снимките ми, и на мен ми хареса това, което видях и успях да документирам. Последва една сватба на 1300 човека в народни носии и там вече се ‚запалих‘ по този жанр. Ако на Лазаровден беше искрата, на сватбата на Виктория и Денислав вече беше огън. Последваха три големи събора през 2015-та и за мое щастие успях да снимам и на трите и така, леко-полеко се потопих в света на фолклора. Там показваха местни обичаи, научавах неща, които ги няма в учебниците. Виждах и усещах неща, които нямаше как да видя и усетя в града в който живея. До 2015-та се увличах по уличните портрети. Попаднал в света на фолклора постепенно се увлякох и по портрети на българи в носии. Но не просто щракане на човека пред мен, а се стараех да снимам състоянието на човека. Изкушаваше ме да видя после на снимката емоцията, искрата в погледа, закачката в усмивката.

ак всеки кадър се превръща в „приказка“?

-Отговора на този въпрос се крие в отговора на прадишния. Бягах от статичните портрети, а търсех динамичните. Има хора, които по някакви проекти и програми организират и аранжират облечени в носии момичета. Това не е моя стил. Винаги търся естествения образ, емоцията, радост или тъга. Искам после като види човек снимката да усети състоянието на снимания, а не замръзнал образ без емоции. В началото, когато не ме познаваха беше по-лесно. Сега често ми се случва вече, мен да ме дебнат да ги снимам и позират. И в такъв момент първичната ми реакция е да не снимам, а продължавам да следя човека, за да го снимам непринудено.

Какво Ви вдъхновява?

-Всичко ме вдъхновява. Не е само фолклора. Ходейки по фестивали, снимам и природата, и забележителностите в района на саъборите. С изгревите и залезите. Използвам времето оптимално, като най-малко е времето за сън. Природата ни е уникална, като на малко площ „Земя като една човешка длан“ има толкова природни забележителности и красоти. Имаме си четири сезона и всеки за себе си носи вдъхновение, стига да имаш място за вдъхновение в сърцето си.

За Вас самият, какво е България?

-Дано не прозвучи като клише, но за мен България е всичко. Винаги съм се възхищавал от миналите велики периоди и страдал от паденията и предателствата на българите. Радва ме, че винаги има родолюбци, които с действията си държат будни сънародниците ни. И то практични родолюбци, а не биещи се в гърдите от трибуните на властта, а в същия момент продаващи и предавщи интересите на народа ни. Жалко е че имаме такава красива природа, а позволихме безродници да внасят боклук и да тровят нас и децата ни. Да подаряват ресурсите на България и да източват водите ни.

Какво е посланието, което искате да предадете чрез снимките Ви?

-Честно казано, никога не съм си и помислял, че снимките ми могат да да въздействат на хората. Снимах си за удоволствие и за духовна почивка в свободното си време. Когато видях, че са интересни и за други хора извън семейството и приятелите ми, разбрах че могат да носят послания. Така и съвместно с Людмила Младенова направихме първата крачка към представяне на снимките във вид на изложба „Различната България“ на летищата във Варна и Бургас, за да могат пристигащите в България да видят и тази България. Тази България, която я няма в новините или поне не е в Топ новините. А тя не е различна, тя си е нашата, истинската България. Сега вече я има и в новините, но пак някак си между другото.

Посланието ми е да помним и да пазим фолклора ни, за да не забравяме кои сме и от къде сме. Да не забравяме корените си, да помним миналото на дедите си и да мислим за бъдещето на децата си. България не е наша, за да я съсипваме и подаряваме, а ние сме нейни, за да я пазим за внуците си.

Освен в България, Вие снимате и българи, които живеят в чужбина? Те пазят ли духа ни?

-Може би едни от първите българи, които ми пишеха в началото на фолклорното ми фотографско увлечение бяха именно българите в чужбина. Отишли близо и далеч извън пределите на България, снимките от Родината ги връщат в домовете им, при родителите, при деца им. Напук на приказките, че българина като емигрира забравял за България, тези хора доказаха обратното. Както каза една българка в Сиатъл ( Даниела Иванова ): „Всяка вечер душите ни прелитат океана, за да си дойдем у нас“ и това е в поне 90% от българите в чужбина. Без да съм очаквал, без да ги познавам си кореспондирам с българи по целия свят. Включително и трето поколение на емигранти в Аржентина, които учат български език, учат български хора, учат българска история, защото корените им са силни. Българите в чужбина празнуват, както си празнуваме у нас всички празници. Организират си фестивали и на тях канят и се срещат с български групи от други области и държави. Има вече и “Фестивал на българите от „Другата България“ … ‘. Стремят се на тези фестивали и срещи да са с български носии. Канят изявени певци и музиканти от Родината ….. и плачат. Не само на „Облаче ле бяло“, а на всяка песен докосваща душата им. Виждал съм ги да плачат и на снимка от България.

Отново покрай снимките, които правя се запознах и с много Бесарабски българи. Българи, на които можем само да се възхищаваме и да се учим от тях, как за 200 години са успели да съхранят език и култура.

Какво значи думата Родина?


-От деца знаем, че това е земята на която сме се родили, където е нашият Род, нашите Родители, нашите Роднини ….. До момента в който се запознах с няколко Бесарабски Българи, които не са се родили на наша земя. Нито техните Родители, нито техните Роднини. Просто пра-пра дядовците и пра-пра бабите са избягали от турските и башибозушки кланета и от насилствено потурчване през 17-18 век. Тези Българи от Бесарабия, Банат, Таврия, Крим и до ден днешен мечтаят и копнеят да се върнат в праРодината. Колкото и да звучи странно, ние учим история, география, минало, настояще, но трябва да се срещнеш и разговаряш с тези българи за да усетиш колко блян и колко свян има в изговарянето на „пак у нас“, „в Родината“, „видяхме Шипка“, „видяхме Батак“ …..
Настръхвах всеки път като ги чувам.
Настръхвам всеки път когато се сещам.
Настръхвам и сега докато пиша……
За Тях България е Светиня …..

Как искате да Ви запомнят?

-Сложен въпрос. Искам да ме запомнят като будител, но често влизам в спор с етнолози и етнографи по повод снимките ми. Обвиняват мен и други фотографи, че изкривяваме бита. А ние сме документалисти. Ако трябва някой да научи българите как са се обличали и как са празнували предците ни, това е точно ролята на етнолографите. Да ходят по групите и читалищата и да просвещават, за да може ние фотографите после да снимаме. Ама у нас всеки търси вината в другия вместо да свърши своята работа.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s