Велина Парахулева: „Аз съм само служителят на моста, наречен настояще.“

ИНТЕРВЮ НА ТЕОДОРА ЕВТИМОВА, РЕПОРТЕР НА В-К“АЛТЕРНАТИВ ПРЕС“ ЗА ГАБРОВО

През 2020 година Националната Априловска гимназия в Габрово ще отбележи 185-та годишнина от създаването на Априловото училище, по този повод ви предлагаме малки срещи с нашите учители, достойно наследили и отстояващи духа на Благодетеля Априлов. Интервюто е с г-жа Велина Парахулева, която наскоро спечели награда от престижен национален конкурс за лично творчество.

Г-жа Парахулева е преподавател по български език и литература в НАГ от 1992 година, завършила е българска филология във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ , Велико Търново, възпитаник е и на Априловската гимназия. Един от дългогодишните редактори на ученическия сборник „Денница“, участва в екип за създаването на виртуална книга на гимназията, с която печели национален конкурс – „Училището –желана територия“, създател и вдъхновител на интелектуалното състезание за ученици – „Игра на въображение“, което се провежда в гимназията в традиционните Априлови дни на културата.

Учителка от Априловската гимназия бе отличена за литературното си  творчество - България - dnews.bg

През тази година г-жа Парахулева спечели престижна награда от Третия национален конкурс за учители „Васил Карагьозов“, който се провежда в Ямбол, под патронажа на Ямболската езикова гимназия и издателство КЛЕТ – България.

Кое Ви провокира да участвате в конкурс за лично творчество и да застанете и в ролята на творец?

-Провокира ме семейството ми, което ме накара да предложа текстовете си, които пишех насаме. Страхувах се, че ще се проваля, но им повярвах. Когато се състезавам, никога не мисля за себе и като победител, а по-скоро за достойното ми участие.

Как се съвместяват учителят по литература и творецът във Вас. Ако това са роли, в живота, а не професия, коя роля предпочитате?

-Двете роли на учител и на творец се съдържат една в друга. Както се чувствам учител по литература и трябва да бъда преподавател, така се чувствам и творец на човешки светове, като посредник между езици – езика на едно отминалото вече време и другия – на бъдещето, аз съм само служителят на моста, наречен настояще.

Разкажете за конкурса, за провеждането му и за награждаването.

-Конкурсът се провежда от 2009 г. през 5години. Тази година участниците са 47. Награждаването и литературното четене се състоя но 21.11.2019. Голямо щастие е писателят Николай Табаков да ти връчи наградата и да ти каже, че харесва написаното от теб.

Вие, като учител често провокирате учениците да ползват и освободят въображението си, само въображение ли е необходимо, за да седне човек пред белия лист:

-Въображението е стартът към листа и химикала. На само то не стига. Трябва и чувствителност, за да може душата да разбере какво е прошепнала и какво може да покаже на другите. Трябват думите, които да облекат всички вътрешни земетресения.

Вие сте имали много ученици, помните ли първите им награди от подобни конкурси?

-Помня ги. За мен тези награди бяха по-свидни, защото усещах, че нещо съм вградила в тях. Най-силно си спомням как треперехме заедно преди публичното им представяне. Умилявах се от крехките им стъпки, докато излизаха на сцената. А после беше голямо блаженство. Не защото си победил, а защото си бил видян от хора, за които преди миг не си съществувал.

Разкажете малко за творческите проекти в гимназията, които са реализирани с вашето участие, например как се „ражда“ един сборник „Денница“?

-„Денница” се ражда само ако има деца, които да я създават – обратно на логиката на живота. ”Време за въображение” има същия генезис. Само че това е игра, там родителят/ учител, ако е успял, се наслаждава, че децата играят заедно с него.

Кой е най-добрият ученик – настоящият или завършилият, или може би бъдещият?

-Всички, които ми помагат да си върша работата, и които се учат да вярват в генеративната сила на словото.

И накрая, ако позволите, може ли да Ви помолим да цитирате откъс от вашия награден текст или от друг, който да отправите като послание към аудиторията ни? Благодарим много за този интересен разговор!

Г-жа Парахулева любезно ни предостави наградения текст, който публикуваме:

ИМЕНАТА

Баща ми се казваше Харалан Тотев Илиев. Не се съгласяваше много с фамилията си. Трябвало е да се казва Минов, но понеже братовчедите и брат му при поредната смяна на документите са си променили фамилията и той като най-малък от тях не направил изключение.

Минало свършено време, събрано в 81 години, 10 месеца и още няколко дена. Името на татко сега е само върху некролозите и надгробния кръст, който скоро ще стане паметник, но не мога да избера формата, която ще прилича на името му.

Кръстих сина си на татко, но го именувах Християн. Да носи буквата му, но да прилича повече на Христос, защото се роди в Страстния понеделник.

Когато татко си отиде, трябваше да го отпишем от земната администрация и само аз и сестра ми с бащиното си име още го поддържаме тук, но нас повече ни питат за фамилиите, а бащиното име често е съкратено, защото няма достатъчно място в административните полета да бъде изписано изцяло това дълго бащино име. Дължината е в паметта на живите. Татко беше много труден за обичане човек. Веднъж ми стана толкова невъзможно да понасям претенциите на неговата целенасоченост в постигането на дребните битийни перспективи, че си пожелах Любиша Георгиевски да бъде мой баща. Четях „Речник на предразсъдъците” и нямах никакво притеснение, че пак не съм свършила добре нещата по начина, който баща ми изискваше. Все не можех добре да прекопая редовете царевица. Имаше някаква интересна дума „шкарпа”, която не си направих усилието да науча какво означава. Мразех това безпредметно копане, породено само от това, че има земя за обработване и тя непременно трябва да бъде посята с неимоверни човешки усилия, чийто труд едва ли ще откъсне плод.

Татко и Любиша Георгиевски са родени през една и съща година, но са различни зодии. Интересно съвпадение, че ако смъртта има някаква зодия,Бог им я избра една и съща. Любиша Георгиевски е починал на Никулден, татко си отиде на празника на света Ана през 2018. Още когато си пожелах един непознат мъж за свой баща, се засрамих от себе си, но не забравих своето желание. Очевидно е, след като и сега споменавам имената на двамата. Думата, която най-много ме впечатли в „Речник на предразсъдъците”, беше курназлък. Припокривах я с образа на татко. Всяко лято изкарвахме на село в изтощителното усилие за няколко килограма домат и краставици, дребен картоф и зелен боб. Царевица имаше колкото за сувенир. Идеално можехме да си ги купим от пазара, но трябваше да се себедоказваме. Курназлък. Но и умилителна любов:

-Това е най-родното ми място. Такива домати няма да намериш на пазара. Велинке, направи една салатка. Върви да откъснеш домат, той още е слаб, но има и една краставица.

После сядахме на най-хубавото място в големия селски двор – под крушата, под която беше импровизирал като маса една каменна плоча. Там се състояваха нашите обеди и вечери. Една чаша джанкова ракия го вдъхновяваше да разказва. Преповтаряше трудните епизоди от живота си. Зная ги наизуст, но няма да ги преразказвам. Поредица от имена, дати, места. Някаква история, която е повече от автобиография. Как е учил задочно, как е пътувал с колелото от село до града, как е строил къщата, но никога не ми разказа как се е оженил за мама. Даже не разбирах по кой начин мисли за нея след толкова много години съпружество. Прогони я от себе си или тя се отдалечи, не внимавах, но под крушата ми липсваше нейният стол и често ми омръзваха повтарящите се разкази. Никога не ме попита аз как съм. Сигурно е вярвал, че умея да се справям. По-скоро ми е натяквал, че вечно ще живея на кредити, без да мога да построя свой дом. Понякога успявах да се вмъкна в неговия словоред:

-Татко, унизително е отношението на живота към нас. Трудно ми е. Проваляме се.

Чуваше ме, но дали ме слушаше. Нямаше нужда от моите истории.

-Виж, Велинке, и аз така…

Дълъг разказ, който знаех наизуст и който ме отмъкваше от моя, без да ми даде спасение. Имах нужда от няколко лева, но нямах смелост да си ги поискам. Курназлък.

-Татко, моля те, не казвай на никого това, за което ти говорих.

Не ми отговаряше. На никого не казваше. Сейф, в който можех да затварям себе си. Сега си давам сметка, че под тази круша ние сме изговаряли своята „Лазарица”.

Татко сякаш срещна смъртта си няколко пъти. Започна да изгубва трезвия си разсъдък на инженер и на земеделец. Продължи да разказва много, но не под крушата, а под липата, която расте пред построената от него къща – смисъла на неговия живот, в чиито основи вгради емоцията на три жени в своя живот – мама, мен и сестра ми. Измъчвахме се с него, докато студувахме в очакване на микробуса за хемодиализата. Слушах го и си мислех за араламбенето, разказано от Радичков. Привидно досадно, но незабравимо, защото събира в себе си биографията на човека, който предчувства напускането си.

Една сутрин се събудих с разтворени пръсти. Имах усещането, че между тях е изтекло времето като пясък, който не мога да събера. Дойде Християн и ми каза, че татко е починал. В тази минута в несъбрания пясък погребах две думи Велинке и араламби. След това останах просто Велина Хараланова в собствения си списък, фамилията преди 30 години приех от съпруга си. Не знам кое погребение ме разплака по-неутешимо – на бащиното тяло или на двете думи, върху които сложих по къс лепкава декемврийска кал.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s